Чичо й, който не е вършил нищо бързо за всичките четири години, откакто са заедно.
— А ако почнат бомбардировките?
— Стига, Мари, съмва се. Нямам време.
— Ами ако съборят къщата?
— Няма, не се страхувай.
— Много ли траят бомбардировките?
— Никак даже. Хайде, заспивай. И като станеш, ще ме завариш в кухнята.
— Дай да ти почета малко. Тъкмо съм се събудила. Вече почти я свършихме.
— После, миличка. Сядаме и ще дочетем книгата.
Тя се мъчи да се успокои, да забави дишането си. Да не мисли за къщичката, скрита под възглавницата й, за прокобата.
— Етиен — прошепва Мари-Лор, — съжаляваш ли, че дойдохме тук? Че ви се изсипахме… на теб и мадам Манек… струва ли ти се понякога, че съм ти донесла нещастие?
— Мари-Лор — казва той без никакво колебание. Стиска ръката й в дланите си. — Ти си най-хубавото нещо, случило се в живота ми.
Нещо гъргори и се надига в мрака, сигурно приливът. Но Етиен само повтаря: „Спи и ще ме завариш тук на ставане“, и тя преброява стъпките му по стълбите.
Арестът на Етиен Льоблан
Етиен се чувства неочаквано добре на улицата; чувства се силен. Радва се, че мадам Рюел му е възложила тази заключителна задача. Вече е предал местоположението на една от противовъздушните батареи: оръдие на платформа върху крепостната стена, пред хотел „Пчела“. Трябва само да свали координатите на още две. Да използва две известни точки — например шпила на катедралата и остров Льо Пти Бе — и да изчисли местоположението на третата, неизвестната. Проста тригонометрия. Далеч по-приятна от евентуалните привидения.
Завива по улица „Естре“, промъква се край училището, упътва се към уличката зад хотел „Дийо“. Чувства се млад, краката му не тежат. Наоколо няма никого. Слънцето вече наднича иззад мъглата. Градът пред разсъмване е топъл, уханен и сънен, къщите от двете му страни са въздушни и безтегловни, като нарисувани. За момент му се струва, че крачи между седалките на огромен вагон, пътниците спят, а влакът лети из мрака към град, грейнал от светлини: сияйни аркади, бляскави кули, сипещи се в небето фойерверки.
Докато приближава тъмното туловище на крепостната стена, от сенките изплува накуцващ униформен силует и препречва пътя му.
7 август 1944 г.
Мари-Лор се събужда от тътена на голямокалибрени оръдия. Пресича стълбищната площадка, отваря гардероба, разбутва ризите с бастунчето си и потропва три пъти по шперплатовата преграда. Нищо. Слиза на петия етаж и почуква на вратата на Етиен. Леглото му е празно и студено.
Няма го и на втория етаж, и в кухнята. Гвоздейчето до вратата, на което мадам Манек закачаше връзката с ключове, е празно. Обувките му липсват.
„Няма и час и се връщам.“
Тя се опитва да обуздае паниката. Важно е да не мисли за най-лошото. Проверява сигналната тел: опъната. Взима си къшей от вчерашния самун на мадам Рюел и задъвква права в кухнята.
Водата като по чудо отново е пусната и тя пълни двете поцинковани кофи, занася ги в ъгъла на стаята си, размисля малко, слиза до третия етаж и пълни догоре ваната.
После отваря книгата си. Капитан Немо е побил знаме на Южния полюс, но ако не поеме бързо на север, ледът ще скове подводницата. Пролетното равноденствие току-що е отминало; предстоят им шест месеца безмилостна тъмнина.
Мари-Лор преброява оставащите глави. Девет. Иска й се да продължи, но нали заедно пътуват на борда на „Наутилус“, тя и Етиен. Ще четат, като се върне.
Проверява дали къщичката е на мястото си под възглавницата, успява да устои на изкушението да извади отново камъка и вместо това връща къщичката на мястото й върху макета. Зад прозореца изръмжава и се събужда камион. Прелитат чайки, ревящи като магарета, оръдията в далечината издумкват отново, тракането на камиона избледнява, а Мари-Лор се опитва да се съсредоточи над една вече четена глава: да свърже точките в букви, буквите — в думи, думите — в свят.
Следобед сигналната жица трепва и звънчето, скрито под масичката на третия етаж, иззвънява еднократно. Глухо подрънкване в таванското помещение над нея повтаря първото. Мари-Лор вдига пръсти от страницата, казвайки си „Най-сетне!“, но когато хуква по стълбите, слага ръка на резето и пита „Кой е?“, не чува топлия глас на Етиен, а мазния тон на парфюмериста Клод Левит.
— Пусни ме, моля те.
Дори и през вратата се усеща миризмата му: мента, мускус и алдехид. Под тях: пот и страх.
Тя освобождава двете резета и открехва вратата наполовина.
Той заговаря през цепката:
— Трябва да дойдеш с мен.
— Чакам прачичо си.
— Тъй ли? Кога?
Чува как господин Левит пука едно след друго кокалчетата на ръцете си. Дробовете усилено пуфтят в гръдния му кош.
— Ако можеше да виждаш, щях да ти покажа заповедта за евакуация. Градските врати са залостени.
Тя мълчи.
— Задържат всички мъже на възраст между шестнайсет и шейсет. Има заповед да се съберат при кулата на замъка. Оттам при отлив ще бъдат отведени във Фор Насионал. Бог да им е на помощ.
Отвън, по улица „Воборел“, всичко е спокойно. Край къщите се стрелкат лястовици, два гълъба се наддумват някъде горе, по улуците. Минава велосипедист, подрънквайки. После става отново тихо. Дали наистина са блокирали града? Този говорил ли е с чичо й?
— Вие ще отпътувате ли, мосю Левит?
— Не, не смятам. Трябва бързо да се укрия някъде. — Той подсмърква. — Или пък да ида в криптата; в „Нотр Дам“, в Рокабе. Вече пратих жена си там. Чичо ти ме помоли да заведа и теб. Тъй че зарязвай всичко и тръгвай с мен.
— Защо?
— Чичо ти ще ти обясни защо. Виждаш какво е тук, несигурно. Хайде, тръгвай.
— Но нали казахте, че градските врати са залостени?
— Казах, скъпа, но престани с въпросите си. — Той въздъхва. — Тръгвай, за твое добро го правя.
— Чичо ми каза, че избата ни е достатъчно сигурна. Щом е издържала петстотин години, ще издържи още няколко денонощия.
Парфюмеристът се прокашля. Тя си представя как е извил мазната си шия, за да огледа вътрешността на къщата: палтото на закачалката, трохите от хляб по масата. Всеки любопитства за имуществото на другите. Откъде накъде чичо й ще помоли Клод Левит да я води в някакво си убежище? Той не е обелвал и дума с него! Никога.
Сеща се за макета горе и камъка. Чува гласа на д-р Жефар: „Толкова красота в толкова малко нещо. И скъпо!“
— В Параме вече горят къщи, госпожичке. В пристанището потапят кораби, обстрелват с оръдия катедралата, няма вода в болницата. Лекарите се мият с вино. Вино, представяш ли си!
Гласът на Левит трепери. Тя си припомня мадам Манек, която казваше, че чуе ли се за кражба в града, мосю Левит си ляга с портфейл в задника.
Казва:
— Няма да ходя никъде.
— Боже, момиче, какво… да те дърпам ли?
Спомня си немеца, крачещ пред портата на Аролд Базен, чаткането на вестника, влачещ се по решетката… и това как тресна вратичката пред лицето му. Някой със сигурност го е разказал на Мазния.
— Мисля, че чичо ми и аз няма да сме единствените хора в града, които тази нощ ще преспят под собствените си покриви.
Мъчи се да изглежда колкото е възможно по-безизразна. Вонята на мосю Левит е съкрушителна.
— Госпожице — вече се моли, — бъдете разумна. Оставяйте всичко и тръгвайте.
— Говорете с чичо ми, когато се прибере.
Хлопва резето.
Чува го да стои отвън; претегляйки някакви плюсове и минуси. След което той се обръща и се отдалечава по улицата, влачейки страха си като каруца след себе си. Мари-Лор се навежда над масичката в коридора, напипва кордата и зарежда камбанката. Какво ли може да е видял у тях? Палто, хляб… Чичо й може да се гордее с нея. Отвън, край прозореца на кухнята, лястовици пикират в преследване на насекоми, нишките на една паяжина ловят слънчевите лъчи, блясват за миг и угасват.
Ами ако парфюмеристът е казал истината?
Дневната светлина помътнява в златисто. Няколко щуреца от избата се обаждат с „кри-кри“, августовска вечер, Мари-Лор тръгва със скъсаните си чорапки, влиза в кухнята и си отчупва още един комат от контейнера за шифрограми.