Чува как господин Левит пука едно след друго кокалчетата на ръцете си. Дробовете усилено пуфтят в гръдния му кош.
— Ако можеше да виждаш, щях да ти покажа заповедта за евакуация. Градските врати са залостени.
Тя мълчи.
— Задържат всички мъже на възраст между шестнайсет и шейсет. Има заповед да се съберат при кулата на замъка. Оттам при отлив ще бъдат отведени във Фор Насионал. Бог да им е на помощ.
Отвън, по улица „Воборел“, всичко е спокойно. Край къщите се стрелкат лястовици, два гълъба се наддумват някъде горе, по улуците. Минава велосипедист, подрънквайки. После става отново тихо. Дали наистина са блокирали града? Този говорил ли е с чичо й?
— Вие ще отпътувате ли, мосю Левит?
— Не, не смятам. Трябва бързо да се укрия някъде. — Той подсмърква. — Или пък да ида в криптата; в „Нотр Дам“, в Рокабе. Вече пратих жена си там. Чичо ти ме помоли да заведа и теб. Тъй че зарязвай всичко и тръгвай с мен.
— Защо?
— Чичо ти ще ти обясни защо. Виждаш какво е тук, несигурно. Хайде, тръгвай.
— Но нали казахте, че градските врати са залостени?
— Казах, скъпа, но престани с въпросите си. — Той въздъхва. — Тръгвай, за твое добро го правя.
— Чичо ми каза, че избата ни е достатъчно сигурна. Щом е издържала петстотин години, ще издържи още няколко денонощия.
Парфюмеристът се прокашля. Тя си представя как е извил мазната си шия, за да огледа вътрешността на къщата: палтото на закачалката, трохите от хляб по масата. Всеки любопитства за имуществото на другите. Откъде накъде чичо й ще помоли Клод Левит да я води в някакво си убежище? Той не е обелвал и дума с него! Никога.
Сеща се за макета горе и камъка. Чува гласа на д-р Жефар: „Толкова красота в толкова малко нещо. И скъпо!“
— В Параме вече горят къщи, госпожичке. В пристанището потапят кораби, обстрелват с оръдия катедралата, няма вода в болницата. Лекарите се мият с вино. Вино, представяш ли си!
Гласът на Левит трепери. Тя си припомня мадам Манек, която казваше, че чуе ли се за кражба в града, мосю Левит си ляга с портфейл в задника.
Казва:
— Няма да ходя никъде.
— Боже, момиче, какво… да те дърпам ли?
Спомня си немеца, крачещ пред портата на Аролд Базен, чаткането на вестника, влачещ се по решетката… и това как тресна вратичката пред лицето му. Някой със сигурност го е разказал на Мазния.
— Мисля, че чичо ми и аз няма да сме единствените хора в града, които тази нощ ще преспят под собствените си покриви.
Мъчи се да изглежда колкото е възможно по-безизразна. Вонята на мосю Левит е съкрушителна.
— Госпожице — вече се моли, — бъдете разумна. Оставяйте всичко и тръгвайте.
— Говорете с чичо ми, когато се прибере.
Хлопва резето.
Чува го да стои отвън; претегляйки някакви плюсове и минуси. След което той се обръща и се отдалечава по улицата, влачейки страха си като каруца след себе си. Мари-Лор се навежда над масичката в коридора, напипва кордата и зарежда камбанката. Какво ли може да е видял у тях? Палто, хляб… Чичо й може да се гордее с нея. Отвън, край прозореца на кухнята, лястовици пикират в преследване на насекоми, нишките на една паяжина ловят слънчевите лъчи, блясват за миг и угасват.
Ами ако парфюмеристът е казал истината?
Дневната светлина помътнява в златисто. Няколко щуреца от избата се обаждат с „кри-кри“, августовска вечер, Мари-Лор тръгва със скъсаните си чорапки, влиза в кухнята и си отчупва още един комат от контейнера за шифрограми.
Листовки
Преди залез австрийците сервират свински бъбреци с цели домати в хотелска посуда със сребърни пчели по ръба на всяка от чиниите. Всички се разполагат върху чували с пясък или сандъци от боеприпаси, Бернд заспива над чинията си, Фолкхаймер говори в ъгъла с един лейтенант за радиоапарата в избата, а австрийците край тях мълчаливо дъвчат под каските си. Енергични и опитни бойци. Хора, които не се съмняват в смисъла на действията си.
Като се нахранва, Вернер се качва в апартамента на последния етаж и застава в шестоъгълната баня. Вечерният въздух е благодат. Под прозореца, върху една от укрепените площадки по гледащата към морето страна на хотела, дреме голямата осемдесет и осмица. Зад оръдието и амбразурите крепостната стена се гмурка петнайсет метра по-надолу, в зелените и белите кълба на прибоя. Вляво от Вернер е градът, сив и душен. Далеч на изток, от някоя скрита зад хоризонта битка светлее червено зарево. Американците са ги притиснали до морето.
Струва му се, че в пространството между онова, което вече се е случило, и онова, което предстои — каквото и да е то, — витае някаква невидима граница; известното е отсам, а неясното — отсреща. Мисли за момичето, което може да е, а може и да не е в града зад него. Вижда я да плъзга бастунчето си по канавките. Срещайки света със слепите си очи, дивата си коса и ясното си лице.