Поне не издаде тайната й. Поне не й стори лошо.
По врати, улични лампи и павилиони са разлепени нови заповеди, подписани лично от гарнизонния комендант. „Забранява се напускането на града и движението из него без писмено разрешение.“
Точно преди Вернер да затвори капака на прозореца, от сумрака се показва самолет. От търбуха му се изсипва бяло ято, което бавно се уголемява.
Птици?
Ятото се разделя и разпръсва: хартиено е. Хиляди късчета хартия. Стрелкат се край покривите, пърхат над парапетите, лепят се по плитките водовъртежи из плажовете.
Вернер слиза във фоайето, където австриец държи едно късче на светлината на лампата.
— На френски е — казва.
Вернер го взима; мастилото е толкова прясно, че се размазва под пръстите му.
„Спешно!“, се казва вътре. „Евакуирайте се в провинцията!“
Десет
12 август 1944 г.
Погребани живи
Тя отново чете: „Кой би могъл да пресметне времето, необходимо за избавлението ни? Дали нямаше да се задушим преди изплуването на „Наутилус“? Дали заедно с останалите нямаше да оставим костите си в ледената гробница? Положението изглеждаше безнадеждно. Но хората се държаха твърдо и бяха решени да се борят докрай…“
Вернер слуша. Екипажът успява да освободи подводницата от смъртоносната прегръдка на айсбергите; отплават на север, покрай бреговете на Южна Америка, край устието на Амазонка, преследвани от гигантска сепия в дълбините на Атлантика. Витлото им се поврежда, Капитан Немо, когото не са виждали от седмици, най-сетне излиза мрачен от кабината си.
Вернер се надига от пода с радиото в едната си ръка и батерията в другата. Допълзява до Фолкхаймер, отпуснат в креслото със златистата тапицерия. Оставя батерията на пода, намира с опипване ушите на Фолкхаймер и му надява слушалките.
— Чуваш ли? — пита Вернер. — Странна и красива история. Жалко, че не разбираш френски. Една гигантска сепия е сковала с пипалата си витлото на подводницата и капитанът казва, че трябва да изплуват и с ръкопашен бой да се отърват от чудовището.
Фолкхаймер бавно поема въздух. Не мърда.
— Знаеш ли кой предава? Тези, които търсехме. Аз ги засякох, и то отдавна. Но не са диверсанти, както ни обясниха, а старец и момиче.
Фолкхаймер не казва нищо.
— Беше разбрал, нали? Че знаех.
Фолкхаймер като че ли не чува през слушалките.
— Чух я да шепне „помощ… помощ… онзи е тук… с мен е свършено…“.
Руините над тях изстенват и в мрака на подземието Вернер се чувства като пленник на борда на „Наутилус“, двайсет метра под повърхността, слушащ как по корпуса плющят пипалата на разярени морски чудовища. Знае, че предавателят трябва да е високо в къщата. Там, където летят снарядите. Казва:
— Спасих я, за да чуя как ще умре…
Фолкхаймер не дава признаци, че разбира нещо. Мъртъв или решен да умре: има ли особена разлика? Вернер взима слушалките и сяда в пепелта до батерията.
„Първият помощник-капитан — чете момичето — яростно се биеше с другите чудовища, които пълзяха по бордовете на „Наутилус“. Екипажът сечеше наляво и надясно с брадви. Нед, Консей и аз също забихме оръжия в пихтиестите им туловища. Въздухът се изпълни с тръпчивия дъх на мускус.“
Фор Насионал
Етиен се е молил наред: на пазачите, на останалите затворници.
— Племенницата ми, всъщност праплеменница, е сляпа, самичка е… Казал е, че е на шейсет и три години, не на шейсет, че документите му са неправомерно конфискувани, че не е терорист; хлипал пред командващия фелдфебел, напъвайки се да скалъпи няколко изречения на немски — _Sie müssen mich helfen!, Meine Nichte ist herein dort!, но фелдфебелът, като всички други, само сви рамене и кимна към горящия зад тях град, сякаш казвайки: „Може ли някой да стори нещо, виж само какво е там!“
После заблуденият американски снаряд удари крепостта, ранените останаха да вият в подземието с боеприпаси, загиналите бяха заровени при скалите, почти във водата, а той спря да говори въобще.
Приливът се изплъзва и отново приижда. Изнемощелият Етиен се мъчи да потисне бученето в главата си. Има моменти, в които успява да си внуши, че погледът му прониква през тлеещите скелети на крайбрежните къщи и стига до покрива на неговата. Която, струва му се, е още на мястото си. Но миражът бързо изчезва зад завесата от пушеци.
Няма одеяло, няма възглавница. Тоалетната е кошмар. Храна идва от време на време, носена от съпругата на пазача, през половин километър камъни, по време на отлив, под взривовете на снарядите. Никога не стига. Етиен се разсейва с мечти за бягство: смъква се през стената, плува няколкостотин метра, изпълзява през прибоя; притичва отчаяно през минирания плаж, стига до някоя от заключените порти. Абсурд.