Поздравите им са направо смешни; униформите им — почти абсурдни. Фрау Елена ги наблюдава с известен страх: до съвсем неотдавна са били безпомощни парчета месо, свити в креватчетата си и ревящи за майките си. Сега са се превърнали в яки хулигани със здрави юмруци и снимки на фюрера, сгънати в джобовете на ризите им.
Фрау Елена говори все по-малко и по-рядко на френски в присъствието на Ханс и Хериберт. Започва да осъзнава акцента си. Най-невинен поглед от някой съсед и тя вече се пита къде е сбъркала.
Вернер си трае. Да прескача огньове, да маже лицето си с пепел, да бие малките? Да мачка рисунките на Юта? Далеч по-добре е, решава той, да кротува и да не прави впечатление.
Чете научнопопулярните списания в бакалията; интересува се от вълнови вихри, тунели до центъра на земята, нигерийския начин за предаване на съобщения с барабани. Купува тетрадка и чертае проекти за въздушни жилища, йонни детектори, рентгенови очила. А не може ли детските люлки да се клатят механизирано? Или да сложи пружинно задвижване на количката си?
Служител от Министерството на труда посещава дома за деца и им разказва какво ги очаква в мините. Децата са насядали до краката му в най-чистите си дрехи. Всички момчета — без изключение, казва чичкото, след навършване на петнайсетгодишна възраст ще постъпят на работа в мините. Говори за славни победи и щастието да имаш работа. Взима в ръка радиото на Вернер и го оставя, без да каже нищо; Вернер усеща как стените се свиват, а таванът надвисва над главата му.
Баща му е долу, на километър и половина под къщата. Тялото му не е открито. Броди из тунелите.
„От вашата славна мина — казва служителят, — от земята ви… произтича мощта на нацията. Въглища, кокс, стомана. Берлин, Франкфурт, Мюнхен — без вас те са нищо. Вие полагате основите на Новия ред, оттук идват куршумите за оръжията и броните за танковете.“
Ханс и Хериберт с блеснали очи гледат кожения кобур на служителя. Откъм бюфета малкото радио на Вернер гърми:
„През изминалите три години нашият славен фюрер имаше доблестта да се изправи с лице пред една Европа, застрашена от рухване.
На него и само на него трябва да благодарим за това, че върна на немските деца вярата в Родината.“
Пътешествие около света за осемдесет дни
Шестнайсет крачки до фонтана, шестнайсет назад. Четиридесет и две по стълбището, четирийсет и две на връщане. Мари-Лор чертае мислени карти, развива въображаема нишка, дълга стотици метри, после се връща и я навива обратно. Отделът по ботаника мирише на лепило, попивателна хартия и изсушени цветя. Този по палеонтология — на минерален прах и костно брашно. Биологията мирише на формалин и стари плодове; пълна е с тежки, хладни буркани, в които плуват неща, които само са й описвали: бледите, свити на кълбо гърмящи змии, отрязаните длани на горили. Ентомологията мирише на таблетки против молци и масло: консервант, който, както й обясни д-р Жефар, се нарича нафталин. Канцелариите миришат на индиго, дим от пури, бренди или парфюм. Или на четирите заедно.
Тя следва хода на кабели и тръби, парапети и въжета, огради и тротоари. Стряска хората. Никога не знае дали е светнато.
Децата, които среща, имат един куп въпроси: Боли ли те? Затваряш ли си очите, като спиш? Как разбираш колко е часът?
Не боли, обяснява тя. И не е тъмно, поне не така, както си го представяте. Всичко се състои от мрежи, решетки и променливи звуци и текстури. Обикаля Голямата зала, водена от скърцащите дъски на пода; чува крака, които трополят нагоре-надолу по стълбищата на музея, писъка на дете, въздишката на уморена възрастна жена, присядаща да си почине.
Цвят — това е следващото нещо, което хората не очакват. В нейното въображение, във фантазиите й всичко е цветно. Сградите на музея са бежови, кестеняви, лешникови. Учените са лилави, лимоненожълти и лисичокафяви. Клавирните акорди, които се леят от високоговорителя на радиото в портиерната, препускат мастиленочерни, със сложни синкави оттенъци по коридора към ключарната. Църковните камбани изригват под формата на бронзови дъги, извиващи се около прозорците. Пчелите са сребърни; гълъбите са с цвят на джинджифил, кестеняви и понякога златни. Огромните кипариси, край които минават с баща й сутрин, са искрящи калейдоскопи, всяка тяхна игличка е многоъгълник от светлина.
Тя няма спомени от майка си, но си я представя като бял, беззвучен блясък. Нейният баща излъчва хиляди цветове — опал, ягодовочервено, тъмноръждиво, тревнозелено; мирише на масло и метал; щракването на секретен патрон, който ги пуска вкъщи, връзките с ключове, които подрънкват в джоба му, докато крачи. Маслиненозелен е, като говори с шефа си, оранжев и все по-оранжев — с мадмоазел Фьори от оранжериите, яркочервен, докато се мъчи да готви. Грее като сапфир, когато седи на тезгяха си вечер, тананикайки си едва чуто, докато работи, а върхът на цигарата му просветва, призматичен и син.