Пленниците в крепостта първо виждат падащите отсреща снаряди, а след това чуват взривовете. Етиен знае от миналата война, че артилеристите преценяват ефекта от обстрела по цвета на експлозиите. Сиво е камък. Кафяво — почва. Розово — плът.
Той затваря очи. Спомня си часовете, прекарани под топлата светлина на газените лампи в книжарницата на мосю Ебрар; когато за първи път в живота си чу радио. Спомня си как тичаше по стълбите към балкона за църковния хор, за да чуе гласа на Анри, възнасящ се към сводовете на катедралата. Спомня си тесните ресторантчета с калаени стъклописи и драперии, където родителите му го водеха на вечеря; вилите на корсарите с фестонирани фризове, дорийски колони и златни монети, зазидани в стените; витрините на оръжейниците, корабособствениците, сарафите и ханджиите; драсканиците на Анри по камъните на крепостната стена — „мамка му, гадно място, махам се“. Спомня си къщата на рода Льоблан, неговата! Тясна, висока, с виещо се по средата стълбище, като черупка на раковина, дом, в който от време на време притичва духът на брат му, в който живя и почина мадам Манек, където съвсем доскоро можеше да седи с Мари-Лор на писалището и да си представят, че летят над вулканите на Хаити и облачните гори на Перу, където само допреди седмица тя седеше с кръстосани крака на пода и му четеше за ловците на перли в моретата край Цейлон, за Капитан Немо и Аронакс, в подводните им скафандри, за буйния канадец Нед Ланд, канещ се да забие харпун в хълбока на акула… Всичко това гори. Всичките му спомени.
Разсъмването над Фор Насионал е кристално ясно; убийствено ясно.
Млечният път безшумно избледнява. Той се вглежда в пожарите и си казва:
„Колко гориво имало във вселената!“
Последните думи на Капитан Немо
До обяд на дванайсети август Мари-Лор е прочела седем от деветте последни глави по радиото. Капитан Немо е освободил кораба си от гигантската сепия, но е попаднал в окото на ураган. Страници по-нататък потапя с таран пълен с матроси военен кораб, пробивайки корпуса му, според Жул Верн „като масло“. В момента капитанът свири на хармониум тъжна мелодия от незнайна песен, докато „Наутилус“ спи някъде из океанската пустиня. Остават три страници. Дали Мари-Лор е успяла да утеши някого с предаванията си, дали прачичо й, свит в някое тъмно подземие заедно с още стотици хора, е успял да я чуе, дали трима американци, чистещи през нощта оръжията си в някое поле, са се разходили с нея по тъмните коридори на „Наутилус“ — тя не знае.
Но се радва, че краят е вече близо.
Немецът долу подвиква разочаровано два-три пъти и млъква. Не може ли, разсъждава тя, просто да се промуши през гардероба, да му даде камъка и… да види какво ще стане. Може да се смили.
Първо да свърши с книгата. После ще реши.
Отваря отново къщичката и изтъркулва камъка в шепата си.
А ако богинята се откаже от проклятието си? Дали пожарите ще изгаснат, земята ще заздравее и гълъбите ще се върнат по улуците?
Дали ще се върне баща й?
„Пълни дробовете си. Движи сърцето си.“ Ножът е до нея.
Пръстите й са допрени до редовете на романа. Канадският китоловец Нед Ланд е открил спасителен люк. „Морето е бурно — казва той на професор Аронакс — и вятърът е доста силен…“
„С вас съм, Нед.“
„Знайте, че ако ни открият, ще се защитавам до смърт.“
„Ще умрем заедно, Нед, приятелю.“
Мари-Лор включва предавателя. Спомня си за десетте хиляди раковини в кучкарника на Аролд Базен; как се крепят една за друга; как се крият в спиралите на черупките си; как, докато са сгушени в кухината, чайките не могат да ги откъснат и запокитят върху скалите, за да ги натрошат.
Посетител
Фон Румпел пие от бутилката с вкиснало вино, която намери в кухнята. Четири дни в къщата и един куп грешки. „Лумналото море“ може да си седи в Париж, а тези притворни хитреци — минералогът и заместник-директорът — да са се спукали от смях, докато са го изпровождали — измамен и заблуден. Или парфюмеристът го е предал, изтръгвайки камъка от момичето, след като го е замъкнал някъде. Или са излезли извън града и го е изровил от вмирисаната й раница; или си го е заврял отзад и в момента се облекчава — двайсет милиона франка насред купчина фекалии.
Или камък изобщо няма. И всичко е само измислица.
Толкова беше сигурен. Че ще може да разреши загадката. Камъкът можеше да го излекува; да, разбира се. Сляпата уж не знаела… старият тип изчезнал някъде… Хубаво го подхлъзнаха.