Светкавица.
Артилерия.
Момиченцето се изпарява.
Земята се тресе. Органите в тялото му вибрират. Гредите стенат. Следват бавните струйки прах и плиткото, изтощено дишане на Фолкхаймер на метър разстояние.
Музика (1)
Някъде след полунощ на 13 август, след като е оцеляла в продължение на пет дни на тавана на прачичо си, Мари-Лор държи в лявата си ръка плоча и лекичко плъзга по браздите й пръстите на дясната, представяйки си мелодията. Всяко кресчендо и декресчендо. После поставя плочата в електрофона на Етиен. Ден и половина вече е без вода. Два без храна. Таванът мирише на жега, прах, теснотия и собствената й урина в канчето за бръснене в ъгъла.
„Ще умрем заедно, Нед, приятелю.“
Обсадата, както изглежда, няма да има край. Тухли и мазилка се валят по улиците, градът се разпада; тяхната къща се държи.
Тя изважда неотворената консерва от джоба на чичовото си палто и я слага на пода. Пазила я е като писано яйце. За спомен от мадам Манек. А и защото, ако е развалена, няма да го понесе.
Премества кутията и тухлата до концертната табуретка, за да не ги търси след това. Проверява дали плочата е на мястото си. Спуска рамото и наглася иглата във външната бразда. Намира с лявата си ръка ключа на микрофона, с дясната — ключа на предавателя.
Ще усили звука докрай. Ако немецът е в къщата, ще я чуе. Ще долови музика за пиано, ще погледне нагоре и ще се довлече като плазмодий на шестия етаж. После ще допре ухо до вратите на гардероба, където музиката ще се чува още по-силно.
Какви лабиринти има на този свят. Клоните на дърветата, филигранната мрежа на корените, кристалните решетки, улиците, които баща й възпроизвежда в макетите си. Лабиринти във възлите на рапаните, в грапавините на кленовата кора, в кухите кости на орлите. Никой не е по-заплетен от човешкия мозък — както би казал Етиен, — който може да се окаже най-сложният съществуващ строеж в природата; килограм мокра материя, в която се въртят светове.
Слага микрофона във фунията на електрофона, включва го и плочата се завърта. Таванът изпуква. Тя тръгва наум по една пътека из Ботаническата градина, въздухът е златист, вятърът — зелен, дългите пръсти на върбите се плъзгат по раменете й. Баща й е отсреща, протяга ръка чака я.
Пианото засвирва.
Тя се навежда и напипва ножа под табуретката. Пропълзява до горния край на стълбата и сяда, клатейки крака в отвора на капандурата; диамантът е в джоба, ножът — в юмрука й.
Казва:
— Хайде, ела, хвани ме.
Музика (2)
Сгушени под звездите над града, всички спят. Спят артилеристите, монахините в криптата под катедралата, децата в скутовете на задрямалите си майки в избите на старите корсарски домове. Спи лекарят в подземието на хотел „Дийо“. Спят ранените немци в тунелите под форта на Ла Сите. Спи Етиен зад стените на Фор Насионал. Всичко спи освен охлювите, пълзящи по камъните, и плъховете, прибягващи из развалините.
В една кухина под останките от хотел „Пчела“ спи и Вернер. Буден е само Фолкхаймер. Седи с голямото радио в скута си — там, където го е оставил Вернер, с умиращата батерия межда краката си и с пукането на слушалките върху главата си: не защото очаква да чуе нещо, а защото там ги е сложил Вернер. Няма смелост да ги свали. Преди часове си е внушил, че гипсовите глави отсреща ще го убият, ако мръдне от мястото си.
Като по чудо шумовете от ефира изведнъж се спояват в музика.
Фолкхаймер отваря очи докрай. Взира се да улови в мрака и най-слабия заблуден фотон. Нечии ръце се плъзгат по клавишите на пиано. Нагоре, надолу… Той се заслушва в нотите и паузите между тях, после вижда себе си като малък, води коне за повод през гората, призори, тъпчейки през снега зад прадядо си, който крачи с трион, преметнат през огромните му рамене, снегът скърца под ботушите и копитата, дърветата над тях шушнат и пукат от студа. Стигат до брега на едно замръзнало езеро, където расте бор, висок като катедрала. Прапрадядо му коленичи като каещ се грешник, намества триона в една бразда на кората и започва да реже.
Фолкхаймер се изправя. Намира в тъмното крака на Вернер и слага слушалките на ушите му.
— Чуй — казва той, — чуй, чуй…
Вернер се събужда. Акордите прелитат като прозрачни бързеи. „Clair de Lune“. Клер: момиче, чисто като сълза.
Фолкхаймер казва:
— Свържи лампичката с батерията.
— Защо?
— Така.