Без да дочака края на мелодията, Вернер откача радиото, вади крушката на фенерчето, докосва я до полюсите и произвежда кълбо от светлина. Фолкхаймер мъкне към края на подземието отломки от зидария, дъски и напукани парчета от стени, спирайки от време на време, за да коленичи и си поеме дъх. Трупа всичко накуп, за да се образува преграда. После сбутва Вернер в импровизирания си бункер и дърпа халката на взривателя. Вернер притиска с ръка каската си и Фолкхаймер хвърля гранатата там, където някога е било стълбището.
Музика (3)
Като малки дъщерите на Фон Румпел бяха ревливи дунди, които постоянно изпускаха дрънкалките и бибероните си, оплитаха се в пелените и му досаждаха. Проклети малки ангелчета. Но пораснаха. Въпреки постоянните му отсъствия. Даже пропяха, особено Вероника. Е, надали щяха да станат звезди, но колкото да зарадват татко си — пееха. Ей ги на, пред очите му са: с големите си плъстени обувки, в ужасните безформени рокли, шити от майка им, с иглики и маргарити, бродирани по якичките; скръстили ръце зад гърбовете си, нижат думи, без да разбират смисъла им:
„Нежни въздишки, сладка тъга…
Клетви за вярност, пред вечността.
Днес се целуваме, уж на игра,
Утре ще плачем; да, господа.“
В нещо, което сигурно е спомен или сън, Фон Румпел вижда Вероника, винаги будна преди тях, на колене в стаята на Мари-Лор, в сумрака преди разсъмване, разхожда кукличка в бяла рокля до друга, в сив костюм, по улиците на макета. Завиват наляво, после надясно, докато стигнат до стъпалата на катедралата, където ги чака трета кукла, облечена в черно; едната й ръка е вдигната. Бракосъчетание или жертвоприношение, не може да се разбере. После Вероника запява така тихо, че той не разбира думите, чува само мелодията, която не прилича много на човешки глас, а по-скоро на звуци от пиано, и куклите се завъртат в танц, полюшвайки се от крак на крак.
Музиката спира и Вероника се изпарява. Той се надига и сяда в леглото. Макетът на пода се размива; трябва му време, за да се втвърди. Някъде над него някакъв млад човек заговаря на френски за въглищата.
Навън
За части от секундата пространството около Вернер се раздира на две, като че ли и последните молекули кислород са били изтръгнати от него. После прелита шрапнел от камък, дърво и желязо, дрънчейки по каската му и изсъсквайки в стената зад тях, барикадата на Фолкхаймер се срутва, всичко в тъмното се раздвижва и полита нанякъде, а Вернер се задушава. Но детонацията предизвиква някаква сеизмична вълна в руините на сградата, чува се силен трясък, последван от множество срутвания. Когато Вернер спира да кашля и си поема въздух, вижда Фолкхаймер, загледан в една продрана дупка над тях, пълна с тъмновиолетова светлина.
Небе. Нощно небе.
Слаб звезден лъч си пробива път през праха и се плъзга по ръба на купчина развалини в краката им. Вернер почти го вдишва. Фолкхаймер го избутва назад, покатерва се върху срутеното стълбище и се заема да а разширява отвора. Парчето арматура звъни, ръцете му се разраняват, шестдневната му брада побелява от прах, но резултат има: резенчето светлина бързо се превръща в две педи широк виолетов клин; педи на Вернер, не на Фолкхаймер.
С един последен удар Фолкхаймер успява да откърти едно голямо парче, което издрънчава по каската и изтрополява по раменете му; остава само да се проврат и изкатерят. Той промушва горната половина на тялото си през отвора, късайки дрехите и кожата си, усуква се насам-натам и минава. Бръква в отвора, поема брезентовата торба и пушката на Вернер и издърпва притежателя им.
Двамата стоят на колене върху нещо, което някога е било улица. Звездната светлина е обляла всичко. Няма луна, или поне не се вижда. Фолкхаймер обръща нагоре разкървавените си длани, сякаш за да загребе въздух и да го попие като дъждовна вода през кожата си. Само две от стените на хотела са още прави, съединени в ъгъл; тук-там отвътре е останала и мазилка. Къщите зад тях показват обзавеждането си на нощта. Крепостните стени зад хотела са все още на мястото си, но много от амбразурите им са разрушени. Морето едва шумоли от другата им страна. Всичко останало е руини и тишина.
Над назъбените отломки вали звездна светлина. Колко ли човека се разлагат в купчините от камъни пред тях? Девет? Може и повече.
Те закрачват към подветрената страна на крепостната стена, залитайки като пияници. Стигат до стената и Фолкхаймер примигва към Вернер. После назад към нощта. Лицето му е така прашно, че прилича на исполин, направен от брашно.
Дали пет улици по на юг момичето още е до грамофона си?