Фолкхаймер казва:
— Взимай пушката. Тръгвай.
— А ти?
— Ще търся ядене.
Вернер разтрива очи, смазан от великолепието на звездното небе. Не е гладен, като че ли завинаги се е отървал от досадното задължение да се храни.
— Само че после…
— Тръгвай — повтаря Фолкхаймер. Вернер му хвърля последен поглед: раздраната куртка… голямата му като лопата челюст. Нежните лапи. „Ей, опасен си!“
Знаел е; Вернер е абсолютно сигурен.
Хуква, прибягвайки от укритие до укритие. С мешка в лявата си ръка и пушка в дясната. Останали са му пет патрона. Чува наум шепота на момичето: „Той е тук! Точно под мен!“ Тича през каньон от руини, спъвайки се в тухли, жици, счупени плочи, паднали от покривите, някои още горещи… улиците изглеждат празни, но дали иззад закепенчените прозорци не надзъртат очи — немски, френски, британски или американски — не му е ясно. Кръстчето в окуляра на нечий снайпер може да тича с него, залепнало на темето му.
Тук — нечия висока обувка. Там — търкаляща се на земята талашитена фигура на готвач, стиснал табла, върху която все още е изписано с тебешир менюто. Големи, объркани кълба от бодлива тел. Тежкият дъх на трупове. Полица с няколко по чудо оцелели сувенирни чинии в срутен магазин за подаръци; всяка е с името на различен град, отпечатан по периферията й; ориентир за Вернер. Coiffeur Dames, дамски фризьор, от другата страна на улицата. Банка без витрини. Мъртъв кон, все още впрегнат. Тук-там по някоя оцеляла сграда без стъкла, с нежни стъбълца дим, виещи се от прозорците — като духове на несъществуващия вече бръшлян по фасадата й.
Колко било светло през нощта! Не е знаел. Дневната светлина сигурно ще е ослепителна.
След улица „Естре“ — ако не греши — Вернер завива вдясно. Къщата на улица „Воборел“ № 4 е все още на мястото си. Без стъкла, но здрава; дори двете дървени сандъчета за цветя още висят под прозорците.
„Точно под мен!“
Все му натякваха, че му липсва смелост. Цел. Яснота. Онзи надут пуяк, комендантът Бастиан, все се силеше да го прави мъж.
„Ние сме залп куршуми… Ние сме острието на шпагата.“
Кой е най-слабият?!
Гардеробът
Фон Румпел се олюлява пред могъщия гардероб. Взира се в старите дрехи вътре. Жилетки от костюми, раирани панталони, наядени от молци карирани ризи с високи яки и смешно дълги ръкави. Момчешки дрехи, непипани от десетилетия.
Какво има в стаята? Големите огледала по вратите на гардеробите са нашарени със старчески петна; под едно малко бюро се подават стари кожени ботуши; бърсалка за прах, закачена на гвоздей. Върху бюрото е подпряна снимка на момче в брич, снимано край брега привечер.
В отвора на прозореца е увиснала тиха нощ. В звездната светлина се поклаща пепел. Гласът, проникващ от тавана, се повтаря — „Мозъкът, мили деца, е заключен сред пълен мрак… Но изгражда въображаем свят, който…“ — ставайки все по-муден и басов с отслабването на акумулатора.
С разтуптяно сърце, замаяна глава, свещ в едната ръка и пистолет в другата Фон Румпел отново обръща лице към гардероба. Голям, може да влезеш вътре. Как ли са го довлекли до шестия етаж? Приближава свещта и в сенките на окачените ризи вижда нещо, което е пропуснал при първия оглед: следи в прахоляка. От пръсти, колене или и двете. Разбутва дрехите с дулото на пистолета си. Колко ли е дълбок този сандък навътре?
Навежда се и в същия момент чува звън: две камбанки, под и над него. Дръпва се стреснато, удря си главата в горния ръб на гардероба, пада по гръб и изтървава свещта.
Вижда я как се търкулва с вдигнат отвесно пламък. Странно… Кой ли природен закон диктува пламъкът на свещта винаги да е устремен нагоре? Пет дни в тази проклета къща и диамантът липсва; последното нормандско пристанище — а с него и целият Атлантически щит — са почти загубени. Даденият му от лекаря срок е надхвърлен. И сега — тези камбанки. Звънчетата на Смъртта?
Свещта бавно се изтъркулва. Към прозореца. И пердето.
Входната врата долу изскърцва. Някой влиза.
Братя по оръжие
Подът на фоайето хрущи от начупен порцелан; няма как да се стъпва тихо. Кухнята в края на коридора е пълна с мазилка и разпилени съдове. Площадката на етажа — море от пепел. Съборен стол. Вижда се стълбище. Ако момичето не е мърдало от мястото си, трябва да е най-горе, близо до предавателя.
Стиснал пушката с две ръце, с мешка на рамо, Вернер поема по стълбището. Всяка площадка е пропаст от тъмнина. Върви и се спъва. Стълбите са обсипани с книги, листа хартия, въжета, бутилки и неща, които приличат на смачкани кукленски къщички. Втори етаж, трети, четвърти, пети: всичките са в този вид. Мъчи се да се движи тихо, но нито знае дали успява, нито какъв е смисълът.