На шестия етаж стълбите като че ли свършват. На площадката има три полуотворени врати: една вляво, една вдясно и една отпред. Тръгва надясно с вдигнато оръжие; чака да чуе пукот… стрелба… чака да види някой озъбен демон. Вместо това вижда изкормен прозорец, осветяващ изтърбушено легло. Рокля на момиче в гардероба. Стотици дреболии — камъчета? — покрай первазите. Две кофи в ъгъла, наполовина пълни с нещо, което прилича на вода.
Закъснял ли е? Подпира пушката на Фолкхаймер до леглото, надига едната кофа и пие; веднъж, втори път. Зад прозореца, през къщите, отвъд крепостната стена блещука фенер на лодка; явява се и изчезва, подмятан от далечни вълни. Глас зад Вернер възкликва:
— А!
Вернер се обръща. Пред него се олюлява немски офицер в полева униформа. Има петте черти и трите звезди на старши сержант. Но е блед и охлузен, измършавял до невъзможност, влачи се с усилие към леглото. Дясната половина на шията му прелива по странен начин над стегнатата яка на ризата му.
— Смесването — казва той — на морфин с божоле не е никак препоръчително.
Вената на дясното му слепоочие леко пулсира.
— Виждал съм ви — казва Вернер. — Вие бяхте човекът с вестника срещу пекарната.
— И аз те видях, драго редниче. Знаем се.
Старши сержантът му се усмихва. Свойски. Като брат по оръжие. Като някой, дошъл тук със същите намерения като неговите.
Зад старши сержанта, отвъд коридора, колкото и да е невероятно подскачат пламъци. Пердето в отсрещната стая се е запалило. Огнените езици са вече буйни, лижат тавана. Старши сержантът промушва пръст под яката си и я разхлабва. Лицето му е изпито, зъбите му са като на мумия. Сяда на леглото. Звездната светлина проблясва по дулото на пистолета му. Долу, до него, Вернер успява да различи ниска маса с множество дървени къщички, скупчени тъй, че оформят град. Сен Мало? Погледът му снове между макета, пламъците отсреща и пушката на Фолкхаймер, подпряна до леглото. Офицерът се навежда и се заглежда в миниатюрния град като изтерзано гърбаво чудовище. Ластари от черен дим вече пълзят из коридорчето.
— Пердето… господин старши сержант. Пламнало е!
— Примирието е по обед — казва с безизразен глас Фон Румпел, — поне така е планирано. Имаме време, няма защо да бързаме. — Пробягва с пръстите на едната си ръка по малките улички. — Двамата сме дошли за едно и също. Но ще го има само един от нас. Аз съм този, който знае къде е. Ти не знаеш. Има да търсиш много. Тук… тук… тук… може да е навсякъде. — Той разтрива ръце и поляга. Сочи тавана с пистолета си: — Или там? Там ли е?
В стаята от другата страна на коридора горящата завеса се откъсва от корниза. „Може би ще угасне — си мисли Вернер. — От само себе си.“
Спомня си убитите в слънчогледите и стотиците останали: проснати мъртви из бедни хижи и укрития, с изражението на някой, който е налучкал името на позната мелодия. С бръчка между веждите и отпусната уста. С неизречения въпрос: „Боже, не е ли още рано?“ Не, не е; тази проклета война ускори графика.
Светлината от пламъците танцува из коридора. Все така легнал, старши сержантът хваща пистолета с двете си ръце и го зарежда.
— Пийни си още — казва той и кима към кофата в ръцете на Вернер. — Знам, че си жаден. Не съм уринирал вътре, гаранция.
Вернер оставя кофата. Старши сержантът се надига и разкършва шия, сякаш за да изглади възлите в нея. После насочва пистолета си към гърдите на Вернер. Откъм коридора, в посоката на горящото перде се чува глухо изтропване; нещо, което се търкулва по стълбата и тупва на пода; старши сержантът се разсейва и дулото на пистолета клюмва.
Вернер скача и грабва пушката на Фолкхаймер. Чакал си цял живот, а когато дойде моментът? Стиска ли ти?
Съвпадения
Тухлата изтрополява на пода. Гласовете утихват. Тя чува боричкане, после изстрел: като пурпурна светкавица; изригването на Кракатоа. Къщата за кратко се разцепва на две.
Мари-Лор отчасти слиза, отчасти пада по стълбата и долепя ухо до шперплатовия гръб на гардероба. Нечии бързи стъпки прекосяват коридора и влизат в стаята на Анри. Чува се плискане на вода и съскане и до нея достига дъхът на изгоряло и на топла пара.
Стъпките стават колебливи; различни са от тези на старши сержанта. По-леки, някак. Някой върви и спира. Отваря вратите на гардероба. Мисли. Съобразява.
Чува лек стържещ звук от длан, плъзната по другата страна на шперплата. Стиска ножа.
Три улици пò на изток, Франк Фолкхаймер примигва, докато рови с пръсти в един компот, насред съборен апартамент на пресечката между улица „Лориер“ и улица „Тевенар“. От другата страна на речното устие, под метър и половина бетон, адютант държи разперена куртка, докато командващият гарнизона полковник я облича, надявайки първо левия ръкав, после десния. В точно същия момент деветнайсетгодишен американски новобранец, катерещ се по склона към бункерите, спира и протяга ръка на войника под него; а Етиен Льоблан, притиснал буза до студения гранит на Фор Насионал, си обещава, че ако двамата с Мари-Лор оцелеят след този ад, ще я накара да забие пръст някъде върху Екватора и ще идат там, пък каквото ще да става; ще пътуват с кораб, после със самолет… докато най-сетне застанат един до друг в тропическата гора, сред цветя, чиито ухания никога не са вдишвали, и птици, които не са чували. На петстотин километра от Фор Насионал съпругата на Райнолд Фон Румпел събужда дъщерите си за утринна литургия и мисли за хубавото конте отсреща, прибрало се без един крак от фронта. Не чак толкова далеч от нея, Юта Пфениг спи в сините сенки на момичешкото помещение и сънува как светлината се сгъстява и утаява като сняг над ливадите; а не кой знае колко далеч от Юта, фюрерът поднася чаша топло (но в никакъв случай кипнало) мляко към устните си; в чинията пред него има филия черен олденбургски хляб и ненарязана ябълка, неизменната му закуска; в едно дефиле край Киев двама концлагеристи натъркват ръце в пясъка, за да не се хлъзгат, и надигат носилката, докато един зондеркомандос разбутва с ръжен огъня в крематориума; една стърчиопашка подхвръква от плоча на плоча в един двор в Берлин, търсейки охлювчета; в школата в Шулпфорта сто и деветнайсет дванайсет-тринайсетгодишни момчета чакат, строени в колона, зад камион, от който им подават петнайсеткилограмови противопехотни мини, момчета, които след почти точно една година, зарязани сред настъпващите руски войски, в обкръженото като остров училище, ще получат по парче от последния горчив шоколад на райха и обрани от мъртъвците каски на Вермахта, след което тази последна реколта от млада германска кръв ще хукне с топящ се в червата й шоколад, несъразмерно големи каски, подскачащи върху остриганите им глави, стискайки шейсет ръчни противотанкови гранатомета, в един последен спазъм на безсилие, да отбранява мост, който вече не се нуждае от отбрана, докато Т-34-ките на беларуската армия прииждат, скърцайки оглушително с вериги, за да ги избият до крак; на разсъмване в Сен Мало, където от другата страна на гардероба нещо прошумолява, Вернер чува дишането на Мари-Лор, Мари-Лор чува ноктите на Вернер по повърхността на шперплата, звук, немного различен от стърженето на игличка по грамофонна плоча; лицата им са сантиметри едно от друго.