Той казва:
— Много си смела.
Тя оставя кофата.
— Как се казваш?
Той й отговаря. Тя казва:
— Когато ослепях, Вернер, хората ми казваха, че съм смела. Когато изчезна папà, пак казаха, че съм смела. Каква ти смелост — това е безизходица. Нямам избор. Събуждам се сутрин и си живея живота. Ти не правиш ли същото?
Той казва:
— От доста отдавна — не. Днес за първи път. Струва ми се.
Очилата й ги няма и зениците й са като пълни с мляко, но колкото и да е странно, това не го смущава. Спомня си един израз на фрау Елена: belle laide. Посвоему прекрасна.
— Какво сме днес?
Той се оглежда. Обгорели завеси, сажди, полепнали по тавана, картон, полуоткъснат от прозореца, и анемичната светлина преди разсъмване, просмукваща се през процепите му.
— Не зная. Сутрин.
Над къщата изсвистява снаряд. Той си мисли: „Иска ми се да бъда тук с нея; завинаги.“ Но снарядът избухва някъде, къщата се разтриса и Вернер казва:
— Един мъж предаваше от твоето радио. Разкази за науката, като бях малък. Слушах ги със сестричката си.
— Това е гласът на дядо ми. Значи си слушал?
— Божичко, колко пъти! Така се радвахме…
Прозорецът засиява. Бавната оранжева светлина на изгрева се просмуква в стаята. Всичко е преходно и болезнено; всичко е само временно. Да си тук, в тази стая, горе в къщата, вън от подземието, с нея: какво безгранично щастие.
— Хапва ми се бекон — казва тя.
— Моля?
— Цяло прасе бих изяла.
Той се усмихва:
— А аз — цяла крава.
— Жената, която живееше тук и се грижеше за дома, правеше най-прекрасните омлети във вселената.
— Като бях малък — казва той, или по-точно се надява, че казва, — беряхме къпини край Рур. Аз и сестра ми. Леле, какви едри имаше!
Момичето пропълзява през гардероба, изкачва се по стълбата и се връща, стискайки очукана тенекиена консерва.
— Можеш ли да видиш каква е?
— Няма етикет.
— О, никога не е имало.
— Храна ли е?
— Дай да видим!
Един удар с тухлата и Вернер вече е продупчил капака й. Мирисът не може да се обърка с нищо: ухание, тъй сладко… тъй безобразно сладко, че той едва не припада. Каква беше думата? Pêches. Les pêches. Праскови.
Момичето се навежда напред; луничките й сякаш разцъфват, докато вдъхва аромата на консервата.
— Хайде, делим — казва тя. — Заслужи си го.
Той удря по ножа пак, изрязва капака и го подвива.
— Внимавай, остро е — казва и й подава кутията.
Тя бърка с два пръста и измъква отвътре нещо мокро, меко и хлъзгаво. Той прави същото. Първата праскова се плъзга по гърлото му като течен екстаз. Малък изгрев в устата му.
Ядат. Лочат от сиропа. Обират с пръсти вътрешността на кутията.
Птиците на Америка
Какви чудеса има в тази къща! Тя му показва предавателя на тавана: с двата акумулатора, старовремския електрофон, ръчно изработената антена, която може да се вдига и спуска покрай комина посредством хитроумна лостова система. Дори и плоча, на която, казва тя, бил записан гласът на дядо й — уроци по природознание за деца. Ами книгите! Долните етажи буквално са залети от тях — Бекерел, Лавоазие, Фишър… — ще стигнат за цял живот. Какво ли е да прекараш десет години в тази тясна, висока къща, глух за останалия свят, ровейки се в тайните й, четейки книгите, гледайки момичето.
— Мислиш ли — пита той, — че Капитан Немо е оцелял във водовъртежа?
Мари-Лор седи в коридора на петия етаж в огромното си палто, като че ли очаква влак.
— Не — казва тя. — Да. Не зная… Може би точно това е било целта — да се питаме. — Вдига глава. — Той е бил луд, разбира се. Само че ми е жал за него.
В ъгъла на чичовия й кабинет, сред тоновете от книги, Вернер открива „Птиците на Америка“. Препечатка, далеч по-скромна от тази в хола на Фредерик, но въпреки това пленителна: четиристотин триста и петдесет гравюри. Той я изнася на площадката.
— Чичо ти показвал ли ти е това?
— Какво е то?
— Птици. Птици, птици и пак птици.
Навън в двете посоки летят снаряди.
— Трябва да се махнем оттук — казва тя. Но и двамата не помръдват.
„Калифорнийска яребица.“
„Бял рибояд.“
„Фрегатен пеликан.“
Вернер вижда като на живо Фредерик — коленичил пред прозореца у тях, с нос, залепен в стъклото. Малка сива птичка, подскачаща из клоните. „Не прилича много, нали?“
— Мога ли да си скъсам една страничка?
— Може, защо не. Кога ще тръгваме?
— По обед.
— Как ще разберем кога е обед?