— Щом спрат гърмежите.
Прииждат самолети. Цели ята, едни след други. Вернер трепери неконтролируемо. Мари-Лор го завежда до първия етаж, целия засипан с няколко пръста пепел, сажди и прахоляк, той си проправя път, разбутвайки съборените мебели, вдига капака на избата и двамата се стаяват вътре. Някъде над тях трийсет бомбардировача се освобождават от смъртоносния си товар и Вернер и Мари-Лор усещат как каменното легло на града потръпва, чуват взривовете отвъд реката.
Има ли някакъв чудодеен начин, си мисли той, всичко това да продължи още малко? Да си стоят тук до края на войната? Докато армиите спрат да трополят напред-назад над главите им, докато им остане само да отворят капака, да разбутат камъните и да видят къщата, превърната в руина край плажа? Докато дойде време да улови пръстите й в дланта си и да я изведе навън, на светло? Би отишъл навсякъде, би изтърпял всичко; само и само това да стане. След година… три… десет… Франция и Германия няма да са това, което са сега; двамата ще излязат от дома, ще седнат в някое туристическо ресторантче, ще си поръчат нещо просто и ще го изядат в мълчание; красивото мълчание на влюбените.
— Знаеш ли — пита го тихо тя — защо беше пристигнал оня? Оня горе?
— Заради радиото? — Казва го, но не му се вярва.
— Може — отвръща тя. — Сигурно.
Няма и минута и двамата заспиват.
Примирие
През отворения капак на избата струи пясъчна лятна светлина. Може би е следобед. Не се чува стрелба. За няколко удара на сърцето си Вернер я съзерцава спяща.
После се разбързват. Той не успява да открие обувките й, но намира чифт мъжки мокасини в един килер и й помага да ги обуе. Навлича върху униформата си един от вълнените панталони на Етиен и риза, чиито ръкави са му ужасно дълги. Ако попаднат на немци, ще говори на френски, обяснявайки, че й помага да се евакуира от града. Ако срещнат американци, ще каже, че дезертира.
— Някъде трябва да има сборен пункт — казва той, — място, където събират бежанци — въпреки че не е сигурен дали обяснява правилно. Намира в един преобърнат шкаф бяла калъфка за възглавница и я мушка в джоба на палтото й. — Като ти кажа, вдигни я високо над главата си.
— Добре. А бастунчето?
— Ето го.
Двамата се помайват малко, преди да тръгнат. Никой не знае какво ги чака. Вернер си спомня душната танцувална зала от приемния изпит преди четири години: стълбата, закрепена за стената, пурпурния флаг с белия кръг и кръста. Пристъпваш и скачаш.
Отвън планини от развалини клечат навсякъде. Самотни комини стърчат на слънцето. Небето е скрито зад димна завеса. Вернер знае, че стрелбата е била от изток, че американците са пред Параме, и повлича Мари-Лор нататък.
Който и да ги срещне — американци, немци, — ще иска нещо от тях — да работят… да сътрудничат… да обясняват… да умрат. Отнякъде се чува пожар — звукът на изсушени рози, мачкани в юмрук. Иначе е напълно тихо; без двигатели, без самолети, без далечното пукане от стрелба, без стонове на ранени и лай на кучета. Той я държи за ръка и я влачи през купчините. Няма взривове от снаряди, няма чаткане на изстрели, светлината е мека и пъстра заради пепелта и пушеците.
„Мила ми Юта — казва си той наум, — най-сетне се вразумих. Послушах те.“
В продължение на две пресечки не срещат никого. Сигурно Фолкхаймер яде — Вернер си го представя седнал самичък, като мечок, пред смехотворна масичка в кафене с изглед към морето. Фантазии.
— Много е тихо.
Гласът й е като късче синьо небе. Лицето й е като поле с нацъфтели лунички. Той си мисли: „Не искам да се разделям с теб никога.“
— Гледат ли ни?
— Не знам. Не мисля.
След още една улица срещат три жени, носещи вързопи. Мари-Лор го дръпва за ръкава:
— Коя е тази пресечка?
— Улица „Лориер“.
— Ела — казва тя и тръгва напред, почуквайки с бастунчето си. Завиват надясно… наляво… край едно орехово дърво, щръкнало като овъглена клечка за зъби, край два гарвана, нахвърлили се върху нещо неопределимо, и стигат до крепостната стена. Пред една тясна уличка има свод, от който се люлеят стебла бръшлян. В далечината, вдясно, жена в рокля от синя тафта влачи огромен, претъпкан куфар по камъните на настилката. Момче с къси панталонки, които едва му стават — сигурно от по-малко дете, — подскача след нея с отметнато кепе и разкопчано лъскаво жакетче.
— Виждам цивилни. Да им подвикна ли?
— Още не, чакай малко.
Тя го повежда по уличката.
От някакъв невидим отвор в стената вее свеж океански въздух. Пулсира в лицата им.
В края на прохода спират пред тясна портичка. Мари-Лор бърка в палтото си и изважда ключ.