— Да сте виждали — пита Вернер на френски — едно момиче? — но преводачът само се усмихва формално и казва нещо на другия на английски, все едно всички немци, които са приемали досега, са питали за момичета. Тикват го в един вътрешен двор, окичен с бодлива тел, в който осем-девет германци седят с високите си кубинки, стискайки очукани манерки, един от тях в женски дрехи, явно дезертьор. Двама подофицери, трима редници и никакъв Фолкхаймер. Вечерта им донасят чорба в казан и той четири пъти пълни канчето си. Пет минути по-късно повръща в ъгъла. Супата отказва да се задържи в стомаха му и на сутринта. В небето плуват ята от облаци. Лявото му ухо не приема нищо. В ума му витаят образи — ръцете, косата на момичето, — въпреки че гледа да ги използва икономично, от страх да не избледнеят. Ден след ареста го отвеждат на изток, в група от двайсет души, и заедно с други групички ги окошарват в едно складово помещение. Сен Мало не се вижда оттам, но се чува воят на самолетите — цели рояци, купища — и над хоризонта денонощно виси тежка димна пелена. Два пъти медиците дават на Вернер каша и той два пъти я връща. След прасковите не е хапвал нищо.
Може да се дължи на треската, която, изглежда, не го е оставила напълно; или на слузестата течност от кофата в хотелското подземие. Може и тялото му да протестира вече. Работата върви на зле — без храна ще умре, от храна — очевидно — също.
От склада ги подкарват пеша до Динан. Повечето от пленниците са момчета или мъже на средна възраст, жалки останки от някогашните подразделения. Мъкнат наметала, мешки, сандъци; някои влачат куфари в ярки цветове, бог знае откъде плячкосани. Има такива, които са изкарали заедно цялата война, но повечето не се познават; всички са преживели неща, които искат да забравят. Имат чувството, че ги гони огромен прилив — плашещ, растящ… кипящ от мъст и набиращ сила.
Вернер крачи с мешка на рамо, в туидените панталони на прачичото на Мари-Лор. Осемнайсетгодишен е. Всички в живота му — учителите, радиото, командирите — са му говорили за бъдещето. Какво ли е останало от него? Пътят пред него е празен и размислите му не кръжат навън, а вътре: вижда Мари-Лор, изчезваща с бастунчето си в далечината — като пепел, издухана от огнище, — и несподеленият копнеж стяга сърцето му като менгеме.
На първи септември се събужда и не може да се изправи. Двама от останалите пленници го отнасят до тоалетната и обратно, после го просват в тревата. Млад канадец с червен кръст светва с фенерче в зениците му, натоварва го на камион и го откарва в палатка, пълна с умиращи като него. Медицинска сестра му поставя система. Дава му лекарство с лъжица.
Изкарва една седмица в странната зеленикава светлина под брезента на палатката, вкопчил едната си ръка в мешката, а другата — в острите ръбове на дървената къщичка. Като му просветва малко, я разучава.
Завърта коминчето, дръпва трите пластинки на покрива, наднича вътре. Хитро направено.
Всеки ден вляво и вдясно от него по някоя душа поема към небето и му се струва, че чува далечна музика, като от разкошно старо радио, свирещо зад затворени врати, толкова тихо, че се налага да опира здравото си ухо в тръбите на походното легло, но дори и така на моменти музиката е практически недоловима.
Мамка му и живот! Има грешка в системата, но къде, не му е ясно.
— Не иска да се храни — казва една сестра на английски.
Гривната на санитар.
— Температура?
— Висока.
Две други думи. После числа. Унесен, Вернер вижда кристална нощ със замръзнали канали, фенерите пред миньорските домове и кънкьорите, прелитащи през полетата. Вижда подводница, заспала сред непрогледния мрак на Атлантика; Юта допира лице до амбразурата и диша върху стъклото. Почти очаква отнякъде да се подаде огромната лапа на Фолкхаймер и да го дръпне в опела.
А Мари-Лор? Дали още чувства дланта му, вплетена между пръстите й — така както той чувства нейната?
Една нощ се надига. На походните легла край него лежат десетина болни и ранени. Топлият септемврийски вятър скита из полята и шумоли в брезента на палатката.
Главата му лекичко залита. Вятърът е силен и духа на пориви; тентата се опъва, а през плющящите крила на входа се вижда как дърветата се огъват и олюляват. Всичко шумоли. Вернер мушка стария си бележник и къщичката в мешката, човекът до него бълнува нещо, останалите спят. Дори и жаждата вече е изчезнала. Единственото, което чувства, е суровия, безстрастен зов на лунната светлина, стичаща се по купола на палатката. Навън, зад отвора в брезента, облаците препускат над върховете на дърветата.