Поща няма. В края на март фабриката затваря, а фрау Елена и момичетата биват изпратени в комунална фирма, за да разчистват улиците след бомбардировките. Мъкнат тухли, пълнят сита с натрошени стъкла и камъни. Чуват за момчета, върнали се от фронта с блуждаещи очи, шестнайсет-седемнайсетгодишни, влачени за яките от дупки и тавани и застреляни на улицата като дезертьори ден след като са пристъпили прага на домовете си. Детските спомени не напускат Юта: тя, в количката зад брат си, ровейки из боклуците… Може пък да открият нещо лъскаво.
— Вернер… — шепне му тя на глас.
Есента в Цолферайн й изпратиха две писма, съобщаващи за кончината му. Погребан според едното в Ла Френе; в Шербур — според другото. Градове във Франция; трябва да ги потърси на картата. Понякога насън двамата с Вернер стоят надвесени над маса, засипана със зъбни колела, ремъци и мотори. „Правя нещо“ - й казва той. — „Майсторя…“ Но не довършва обяснението.
През април разговорите на жените вече се въртят само около руснаците; какво ще направят и как ще им отмъстят. Варвари, казват всички. Татари, руснаци… Свини. Чудовища.
Хана, Зузане, Клаудия и Юта спят на пода, оплетени като червеи. Радости? Почти никакви. Юта се връща един следобед, цялата в прах, и заварва някаква кутия. Покрита с мазни петна; сладкарска, със златна панделка. Сякаш е пришълец от Космоса. Оказва се плячка на Клаудия.
Вътре намират петнайсет пасти, в преградки от восъчна хартия, с пълнеж от ягодово желе. Четирите момичета и фрау Елена сядат в капещата си квартира… по улиците вали топъл априлски дъжд, мие пепелта от развалините, плъховете надничат от новите си дупки между тухлите, а те си разделят по три престояли пасти, без да оставят за после, и блажено ядат, с пудра захар по носовете и ягодово желе по зъбите, замаяни от удоволствие, почти пияни.
Кой да знае, че глупавата, заспала Клаудия може да се сдобие с такова чудо и да го донесе, за да го раздели с останалите? Младите жени, доколкото ги има, се обличат в дрипи и треперят из мазетата. Юта чува, че някои се мажели с фекалии и режели косите си с ножове за хляб само и само да са непривлекателни за руснаците.
Чува за майки, удавили дъщерите си.
Чува, че вонята на кръв се разнасяла на километри от войниците.
— Малко остана — им казва фрау Елена, с ръце, протегнати към печката.
Техните руснаци пристигат в един безоблачен ден през май. Трима са и се мяркат само веднъж. Нахълтват в печатарския цех, търсейки алкохол, но не намират нищо и се заемат да дупчат стените с изстрели. Пукане и откат, звън на куршум, отплеснат от разглобена печатарска преса… Фрау Елена седи, сгушена на горния етаж, в раирания си анцуг, с Новия завет в джоба, стискайки ръцете на момичетата, и мърда беззвучно устни; моли се.
Юта наивно се надява, че няма да се качат при тях. И в продължение на няколко минути те действително си стоят долу. Докато затрополяват с ботушите си по стълбите.
— Стойте спокойно — казва фрау Елена на момичетата.
Хана, Зузане, Клаудия и Юта — никоя от тях не е на повече от шестнайсет. Гласът на фрау Елена е тих, но твърд. Уплашен… надали; по-скоро напрегнат. — Стойте си кротко и чакайте да говоря аз. Знам си работата.
Юта скръства ръце зад главата си, за да не треперят.
Клаудия е онемяла.
— И си затворете очите.
Хана хлипа.
Юта казва:
— Искам да ги видя.
— Тогава гледай.
Стъпките спират в горния край на стълбището. Някой влиза в килера и се чува пиянско ритане на метли и гребла, следвано от търкалящи се по стъпалата сандъци с речници. Дръжката на бравата мръдва. Някой казва нещо на друг и вратата отхвърча заедно с пантите си.
Единият е офицер. Другите двама надали имат и седемнайсет. И тримата са оваляни като животни в мръсотия, но са прясно напарфюмирани. Двете момчета най-вече; с дамски парфюм, в отровно силна концентрация. Приличат отчасти на лумпени, отчасти на лунатици, разполагащи с един час време, за да изживеят всичко необходимо в живота си. Първият е с обикновена връв вместо колан, толкова тънка, че няма нужда да я развързва, за да свали панталоните си. Вторият се кикоти странно: гаден, объркан смях, все едно се чуди защо немците са зарязали този рай и са хукнали да завземат техния ад. Офицерът стои до вратата с опънати крака и разсеяно гледа навън, към улицата. Хана изпищява, но сама запушва устата си.
Фрау Елена отвежда момчетата в другата стая. Чува се еднократно кашляне, сякаш в гърлото й е заседнала кост от риба.
След нея отива Клаудия; тя стене.