Юта не казва гък. Всичко протича изненадващо организирано. Офицерът минава последен, пробвайки всички наред, и докато е върху Юта, ломоти отделни думи; очите му са отворени, но невиждащи. От скованото му в спазъм лице не личи дали говори цинизми или ласкателства. Въпреки одеколона всички вонят на пот и кочина. Години по-късно Юта ще си спомни думите на руснака — „Кирил… Павел… Афанасий… Валентин“ — и ще реши, че са имена на загинали войници. Но не е сигурна.
Преди да тръгнат, най-младият стреля два пъти в тавана; върху Юта се поръсва гипс, а сред затихващия екот на изстрелите се чува не хлипане, а равномерното, успокояващо се дишане на Зузане, легнала на пода, докато офицерът се изправя и закопчава панталоните си. После тримата се пръсват по улицата, фрау Елена дърпа ципа на анцуга, боса, триейки лявата си ръка с дясната, сякаш държи да сгрее именно този участък от тялото си.
* Благодарствена дума; благодарствени думи; благодарствена молитва; благодарствено жертвоприношение (нем.) — Б.р.
** Женско сдружение; женско дружество; глава на женско дружество; право на гласуване за жени (нем.) — Б.р.
Париж
Етиен наема същия апартамент на улица „Патриарк“, в който е израсло момичето. Всяка сутрин купува вестници, чете списъците с освободени пленници и дежури неотлъчно край един от трите радиоприемника. „Дьо Гол…“ това, „Северна Африка…“ онова. „Хитлер“… „Гданск“… „Братислава“… — толкова имена и нито едно не е на татко й.
Всяка сутрин ходят пеша до гара Аустерлиц и чакат. Големият гаров часовник рони безмилостната броеница на секундите, Мари-Лор стои до прачичо си и се вслушва в уморения шум на пристигащите влакове.
Етиен вижда войници с изпити бузи като вътрешността на чаши. Трийсетгодишни с вид на осемдесетгодишни. Мъже в овехтели костюми, посягащи да свалят шапката си за поздрав, забравили, че такава нямат. Мари-Лор си ги представя според шума от обувките им: този е дребен, онзи е шишкав, онзи пък — жив-умрял. Вечер чете, докато Етиен пише молби или телефонира до различните инстанции. Спи по два-три часа, не повече. Бомбите продължават да я преследват в сънищата й.
— Няма, спокойно — казва й Етиен от постелята си на пода. — Просто минава рейс.
Или „…птици“… или „…нищо“…
През повечето дни скърцащият от старост д-р Жефар, специалист по мекотелите, ги придружава на гара Аустерлиц, изправен като бастун, с бяла брада и папийонка, дъхащ на розмарин, мента и вино. Пак я нарича „Лорче“, казва й колко му е липсвала през това време и че срещата им е доказателство за триумфа на доброто като ръководен принцип във Вселената.
Тя седи с рамо, допряно до рамото на чичо си или това на стареца. Татко й може да е навсякъде. Може да долови гласа му сред хора от гласове на гарата. Стъпките вдясно — не са ли негови? Може да е в килия, в канавка, на хиляди километри разстояние. Може да е напуснал света на живите.
Отива, хваната за Етиен, до музея, където се срещат с различни хора; повечето я помнят. Лично директорът им обяснява, че полагат всички усилия да открият баща й, че ще поемат разходите й за жилище и образование. Никой не споменава нищо за „Лумналото море“; мълчание.
Пролетта кипи; ефирът прелива от комюникета и съобщения. Берлин е капитулирал, Гьоринг се е предал; огромният и загадъчен трезор на нацизма зее отворен. По улиците вървят манифестации. Хората, чакащи като тях на гарата, почват да шушнат, че ще се приберат стотина от общо хиляди. И ще бъдат като подвижни скелети.
Всяка хапка, която лапва, й се струва равносилна на предателство.
Тези, които са се завърнали, са променени: преждевременно остарели, сякаш са били на планета, където времето тече по-бързо.
— Има вероятност — казва Етиен — никога да не разберем какво се е случило. Трябва да сме готови за това.
Мари-Лор чува мадам Манек да казва: „Не спирай да вярваш; никога!“
Цялото лято минава в чакане; Етиен от едната й страна, д-р Жефар — от другата. Един августовски ден Мари-Лор повежда чичо си и доктора нагоре по многото стъпала, излизат навън, на слънце, и тя пита дали може да се пресече. Казват й, че може, тя ги повежда край кея, после през входа на Ботаническата градина. Из чакълестите алеи крещят момчета. Някой, недалеч, свири на саксофон. Тя спира до дърво, в което жужат пчели. Небето е високо и далечно. Някой някъде е открил как се обръща гръб на тъгата, но Мари-Лор не може. Още не. Защото е сляпо момиче без дом и родители; нищо повече.
— Какво следва? — пита Етиен. — Да хапнем?
— Не — казва тя. — Да ме запишеш на училище.
Дванайсет