Вади един сгънат лист от джоба си.
Вън преминават коли, в клоните пърхат мушитрънчета.
Част от Юта не иска да пипне писмото. Не иска да чуе онова, за което този огромен мъж е пропътувал толкова разстояние. Случва се да се съберат седмици, в които успява да не мисли за войната, фрау Елена или кошмарните последни месеци в Берлин. Вече може да си купува свинско седем дни в седмицата. Сега, ако в къщата е студено, може да завърти едно копче и хоп — готово. Не иска да е една от многото жени на средна възраст, чийто живот протича единствено с ужаса на спомените. Понякога се вглежда в очите на по-старите си колеги и се пита какво ли са правили, когато нямаше ток, нямаше свещи… когато дъждът валеше не само навън, но и през покрива. Какво са видели. Почти не си позволява да се размеква и да мисли за Вернер. В много отношения спомените за брат й са се превърнали в тема табу. Една учителка по математика в гимназия „Хелмхолц“ няма причини през 1974 година да изтъква наличието на брат, завършил националсоциалистическа школа в Шулпфорта.
Алберт казва:
— Значи на Източния фронт…
Фолкхаймер отвръща:
— Учихме и воювахме заедно. В Русия, Полша, Украйна, Австрия… После Франция.
Макс схрусква парченце ябълка.
— Колко си висок?
— Макси!
Фолкхаймер се усмихва.
Алберт казва:
— Умно момче е бил, нали? Братът на Юта.
— Много — отвръща Фолкхаймер.
Алфред предлага да сипе втори път, подава солта, още веднъж предлага шери. Той е по-млад от Юта и по време на войната е тичал като куриер между бомбоубежищата в Хамбург. Деветгодишен през 1945-а, още дете.
— Мястото, където го видях за последно — казва Фолкхаймер, — един крайбрежен град в Северна Франция — Сен Мало.
От лепкавата глина в паметта на Юта се оформя изречение: „Днес искам да ти разкажа за морето.“
— Стояхме около месец. Мисля даже, че Вернер се влюби там.
Юта трепва и замръзва на стола си. Колко смущаващо беден е езикът ни… Град по северното крайбрежие на Франция? Любов?
Все едно. Разговори, които не са за кухнята. Раните не зарастват лесно.
Фолкхаймер става от масата.
— Не исках да ви разстройвам.
Върти се прав, при което всички изглеждат мънички.
— Няма проблем — казва Алберт. — Макс, заведи чичкото на двора. Аз ще донеса нещо за десерт.
Макс плъзга стъклената врата, Фолкхаймер се навежда и се мушка през нея. Юта слага чиниите на мивката. Като убита е. Единственото, което иска, е великанът да си тръгне и да отнесе мешката със себе си. Иска нормалността да се върне в къщата й.
Алберт докосва лакътя й.
— Добре ли си?
Юта нито кимва, нито поклаща глава, само бавно прокарва ръка по челото си.
— Обичам те, Юта.
Тя поглежда навън; Фолкхаймер е коленичил до Макс на двора. Малкият слага на земята два листа хартия и въпреки че разговорът им не се чува, се вижда как огромният мъж обяснява нещо на дребосъка. Макс слуша съсредоточено, обръщайки листа, когато го обръща и чичкото, сгъвайки като него, с наплюнчен пръст, прокаран по ръбчето.
Съвсем скоро и двамата държат по една ракета с широки крила и дълга разцепена опашка. Тази на Фолкхаймер полита гладко, право и безпогрешно и се забива в отсрещната ограда. Макс ръкопляска.
После кляка в сумрака на двора, надвесен над своятя, и се заема да донаглася крилата й. Фолкхаймер коленичи до него, кимайки търпеливо.
Юта казва:
— И аз те обичам, Алберт.
Мешката
Фолкхаймер си е тръгнал. Мешката чака на масичката в коридора. Юта няма сили да я погледне.
Помага на Макс да си облече пижамката и му пожелава лека нощ. Измива зъбите си, стараейки се да избягва огледалото, връща се долу и стои, загледана през прозорчето на входната врата.
Под нея, в сутерена, Алберт пуска влакчетата си из своя педантично подреден и оцветен свят, под надлези, през електрическия подвижен мост… тихо, но натрапчиво жужене, което прониква навсякъде из къщата.
Юта донася мешката до масичката в стаята си, пуска я на земята и се заема с поредното контролно. Чува как влакчетата спират и отново засъскват по коловозите си.
На третото контролно се отказва: умът й е другаде. Цифрите плуват през страниците и се трупат на неразбираеми купчини. Тя слага мешката в скута си.
През първите години от брака им Алберт излизаше на работа, а тя се събуждаше в тревожните часове преди разсъмване, спомняше си нощите след заминаването на Вернер за Шулпфорта и отново изживяваше парещата болка от липсата му.
Като за нещо на толкова години ципът на мешката се отваря леко. Вътре има дебел плик и пакетче, увито във вестник. Тя го разопакова и открива макет на къща, висок и тесен, не по-голям от юмрука й.