Пликът съдържа тефтерчето, което му изпрати преди четирийсет години. Въпросника му. Изписан с дребния му, накъдрен почерк, всяка буква малко по-килната от предишната. Схеми, чертежи, списъци. Нещо, което прилича на миксер с педали. Двигател за авиомодел.
„Защо някои риби имат мустачки?“
„Вярно ли е, че на тъмно всички котки са сиви?“
„Защо на рибите не им става нищо, когато в морето попадне мълния?“
Успява да прочете само три странички. Спомените се изтъркулват от главата й и барабанят по пода. Леглото на Вернер на тавана, стената над него, цялата налепена с рисунките й на въображаеми градове. Аптечката за първа помощ, радиото, жицата, промушена през прозореца и опъната под стряхата. Долу, в сутерена, влакчетата на Алберт се вият из триетажния му жп модел, в съседната стая синът й се бие насън с лошите, мърдайки устни и клепачи, а тя заповядва на цифрите да се върнат по местата си из контролните.
Отваря пак тефтерчето.
„Защо възлите не се развързват от само себе си?“
„Ако пет котки хващат пет мишки за пет минути, колко котки са необходими, за да хванат сто мишки за сто минути?“
„Защо знамената плющят, вместо да се изпъват от вятъра?“
Намира един стар запечатан плик, мушнат между последните две страници. Надписан е: „За Фредерик“. Фредерик — приятелят му от школата, този, който обичал птици; разказвал й е.
„Вижда неща, които другите не могат.“
Какво направи войната с мечтателите…
Алберт най-сетне се качва и тя навежда глава, правейки се, че проверява контролните. Той се съблича, изпъшква кротко, докато се мушка в леглото, угася лампата от своята страна и казва „лека нощ“, а тя остава да будува.
Сен Мало
Юта е нанесла оценките си, Макс вече е във ваканция, ходи всеки ден на басейн, досажда на баща си с въпроси, сгъва по триста ракети дневно… но няма ли да е по-добре да смени климата, да научи малко френски, да види океана? Тя поставя въпроса пред Алберт, но и двамата знаят, че последната дума е все пак нейна: трябва да си го позволи, на себе си и на сина им. На двайсет и шести юни, час преди разсъмване, Алберт прави шест сандвича с шунка и ги загъва в станиол. Закарва с „Принца“ Юта и Макс до гарата, целува я по устните и тя се качва на влака с тефтерчето на Вернер и дървената къщичка в чантата си. Пътуването трае цял ден.
В Рен слънцето вече е ниско над хоризонта, през прозорците вее мирис на прясна тор, а край тях се нижат редици от подкастрени дървета. Чайки и врани — поравно — следват един трактор, грачейки из прашния му шлейф. Макс дъвче втория си сандвич с шунка и препрочита една книжка с комикси, килимите от жълти цветя греят из полята, а Юта се пита дали някъде под тях не лежат костите на брат й.
Преди да се стъмни, във влака се качва добре облечен мъж с изкуствен крак. Сяда до нея и запалва цигара. Юта стиска чантата между коленете си; знае, че е инвалид от войната, че ще се опита да подхване разговор и нейният френски ще я подведе. Или Макс ще изтърси нещо. А и мъжът сигурно е разбрал; тя просто мирише на Германия.
Ще каже: „Заради вас съм на тоя хал!“
„Не пред сина ми, моля ви…“
Но влакът се разклаща и потегля, мъжът допушва цигарата си, усмихва й се разсеяно и потъва в сън. Тя върти къщичката между пръстите си. Пристигат в Сен Мало около полунощ и шофьорът на таксито ги оставя пред хотел на площад „Шатобриан“. Момичето на рецепцията приема парите, които Алберт предвидливо е обменил, Макс се притиска до полата й полузаспал, а тя толкова се страхува да проговори на френски, че си ляга гладна.
На сутринта Макс я повлича през един проход в старите стени и излизат на плажа. Той хуква като изоглавен по пясъка, после спира и се заглежда в крепостните стени, надвиснали над него, представяйки си ги окичени с вимпели и знамена, оръдия и средновековни стрелци, строени с лъковете си по бойниците. Юта не откъсва очи от океана. Изумруденозелен и непонятно безкраен. Едно-единствено бяло платно прави обширен завой и напуска залива.
Няколко траулера на хоризонта се появяват и изчезват сред вълните. „Улавям се, че го зяпам и забравям за задълженията си. По-всеобхватно нещо, изглежда, няма. Всички човешки мечти и чувства могат да се поберат в него.“
Плащат една монета, за да се изкачат в кулата на замъка.
— Хайде, де… — казва Макс, влачейки я по тясната вита стълба, и Юта пуфти след него, на всеки четвърт оборот се разкрива тясно резенче синьо небе, Макс я тегли като локомотив по стълбището.
Гледат от върха мъничките фигури на туристите, разхождащи се край витрините. Тя е чела за обсадата, гледала е снимки на стария град отпреди войната. Но сега, реейки поглед над стотиците покриви, оглеждайки огромните достолепни домове, не вижда никакви следи от бомбардировки или кратери от срутвания. Градът като че ли е подменен.