Поръчват си галети за обяд. Тя очаква да я заглеждат, но никой не й обръща внимание. Сервитьорът или не разбира, или му е все едно, че е немкиня. Следобеда завежда Макс до висока арка в другия край на града, известна като „Портата на Динан“. Минават под нея, пресичат пристана и се изкачват към един провлак в устието на реката, срещу стария град. В парка му има тревясали руини. Макс спира по ъглите им и хвърля камъчета в морето.
На всеки неколкостотин крачки по алеята виждат големи стоманени куполи, от които артилеристи могат да обстрелват подстъпите към възвишението. Някои от бункерите са така обрулени, че тя си представя какъв огън и жупел се е лял по тях, за да пострадат толкова. Един стоманен фундамент е така огънат, сякаш дете е мачкало бучка размекнато масло между пръстите си. Какъв ли кошмарен грохот е представлявал боят?
Сега всичко е обсипано с пликове от солети, угарки от цигари, хартийки. Американски и френски знамена се веят от върха на един хълм в центъра на парка. Тук, обясняват надписите, немците са копали тунели за да се бият до последна капка кръв.
Трима тийнейджъри минават край тях, смеейки се, и Макс ги зяпа заинтригувано. Върху една нащърбена и осеяна с лишеи бетонна стена е закрепена малка мемориална плоча. Ici a été tué Buy Gaston Marcel agé de 18 ans, mort pour la France le 11 août 1944.* Юта сяда на земята. Морето е оловносиво и свъсено. Няма възпоменателни плочи за немците.
*
Защо е дошла? Какви отговори очаква да намери? На втората им сутрин в града двамата сядат на площад „Шатобриан“, срещу историческия музей, на една от чугунените пейки пред лехите с цветя, оградени от ниски телени бордюрчета. Туристите наоколо ровят из окачените под тентите раирани моряшки фланелки и рамкирани акварели на корсарски кораби, един баща гушва рамото на дъщеричката си и си подсвирква весело.
Макс вдига очи от книжката си и казва:
— Мамче, кое е това, което обикаля света, но все си остава в ъгъла?
— Не зная, Макс.
— Марката!
Усмихва се тържествуващо.
— Връщам се ей сега — казва тя.
Мъжът зад касата на музея е с брада, сигурно петдесетгодишен. Достатъчно възрастен, за да си спомня. Тя отваря чантата си, развива полусчупената дървена къщичка и казва на възможно най-добрия си френски:
— Това е на брат ми. Мисля, че го има оттук. От войната.
Мъжът поклаща глава и тя прибира къщичката в чантата си. Той обаче пожелава да я погледне още веднъж. Върти я под лампата, оглеждайки фасадата с вдлъбнатата входна врата.
— Oui — казва най-сетне мъжът. Прави й знак да изчака отвън, заключва касата и я повежда заедно с Макс по стръмни и виещи се улички.
След десетина леви и десни завои застават пред нечий дом. Прототипа на онова, което Макс в момента върти в ръцете си.
— Улица „Воборел“ № 4 — казва мъжът. — Къщата на Льоблан. От години е разделена на ваканционни жилища.
Фасадата е изпъстрена с лишеи; вековни дъждовни вадички са оставили цветни следи по камъните. Сандъчетата под прозорците преливат от здравец.
Вернер ли е направил къщичката? Или я е купил?
Тя казва:
— Имало ли е момиче тук преди? Да знаете за момиче?
— Да, едно сляпо момиче е живяло тук през войната; майка ми ми е разказвала. В края на войната си е заминало.
Пред очите на Юта изригват зелени петна; като че ли е погледнала право в слънцето.
Макс я дърпа за китката:
— Мамо, мамо!
— Защо ли му е било на брат ми това миниатюрно копие на къщата?
— Сигурно момичето, живяло тук, знае отговора. Мога да открия адреса й.
— Мамо, мамо, гледай! — казва Макс и я дръпва така, че да му обърне внимание. Тя поглежда. — Тази къщичка се отваря! Ей сега ще й разгадая номера!
* Тук беше убит Би Гастон Марсел, осемнайсетгодишен, загина в името на Франция на 11 август 1944 г. (фр.) — Б.р.
Лабораторията
Мари-Лор Льоблан ръководи малка лаборатория в Националния природоисторически музей в Париж и има съществен принос в изучаването и класификацията на мекотелите: монография върху еволюционното обяснение за гънките в черупките на западноафриканските мускатови миди; едно често цитирано изследване върху половия диморфизъм на карибските спирални охлюви. Определила е два нови подвида безгръбначни. Като докторант е пътувала до Бора Бора и Бимини; с кофа в ръка и сламена шапка е събирала образци, газейки из рифовете на три континента. Мари-Лор не е колекционер от типа на д-р Жефар, жаден да трупа, докато не изчерпи цялата таксономична верига — по класове, разреди, семейства, родове, видове и подвидове. Тя предпочита да е сред живите същества, било то из рифовете или в нейните аквариуми. Да търси охлювчета, лазещи по скалите — малките влажни магьосници, извличащи калция от водата, за да го изпредат в лъскавите мечти по гърбовете си; това й е достатъчно. Предостатъчно.