Приемникът пука и свисти.
— Това пък какво е? — казва Юта.
Вернер не отговаря. Гласът на французина е като кадифе. Акцентът му е много различен от този на фрау Елена, но е така жарък, толкова хипнотизиращ, че Вернер разбира всяка дума. Французинът говори за оптични илюзии… електромагнетизъм… Следва пауза и изпукване като от статично електричество, сякаш обръщат плоча, и лекторът започва да се прехласва на тема въглища.
„Да вземем един тлеещ въглен в печката. Просто, нали деца? Този въглен в миналото е бил зелено растение, папрат или тръстика — преди един, два или може би сто милиона години. Можете ли да си представите сто милиона години? През всяко лято от своето съществуване растението е поемало светлина и е превръщало слънчевата енергия в това, от което се състои — кори, стебла, клони; тъй като растенията се хранят със светлина — почти така, както ние ядем храна. Но когато растението умре и падне, примерно във вода, след което изгние, превръщайки се в торф, торфът остава да лежи под повърхността на земята цяла вечност — толкова дълго, че в сравнение с този период един месец, десетилетие или дори цял човешки живот са просто една въздишка, щракване с пръсти, миг. За това време торфът изсъхва и се превръща в подобие на камък; някой го изкопава и го донася в къщата ви; вие го слагате в печката и събраната в него слънчева светлина — светлина на сто милиона години — топли през нощта жилището ви…“
Времето забавя своя ход. Таванчето изчезва. Юта също. Никой не е говорил така красиво за нещата, които интересуват Вернер най-много.
„Отворете очи, казва накрая лекторът, и се нагледайте до насита, преди да ги склопите завинаги.“ Пиано, самотна мелодия, която за Вернер е като златна лодка, носеща се по тъмна река, кресчендо от хармонии, което преобразява Цолферайн: къщите се превръщат в мъгла, мините изчезват, комините падат, по улиците се разлива величествено библейско море, а въздухът просто гъмжи от възможности.
„Лумналото море“
Из музея в Париж обикалят слухове — леки и пъстри като копринени шалове. Музеят възнамерявал да покаже един скъпоценен камък, по-ценен от всички останали колекции.
— Казват — чува Мари-Лор да шушнат двама от препараторите, — че камъкът бил японски… много стар… и че бил на един шогун… май че от единайсети век.
— Май го държали тук — казва вторият. — В някой от сейфовете. Но по някакви съображения не го показвали.
Един ден камъкът е друза от рядко срещан магнезиев карбонат, на следващия — звездовиден сапфир, който изгарял ръцете на всеки, осмелил се да го докосне. После се превръща в диамант; твърдо и определено диамант. Някои го наричат „Камъка на пастира“, други — „Кон-ма“, но скоро всички му казват „Лумналото море“.
Мари-Лор си мисли: „Четири години оттогава.“
— Зло — казва един от пазачите в портиерната. — Носи беди на всеки, който го притежава. Чух, че и деветимата му предишни собственици се самоубили.
Друг глас казва:
— Чух, че всеки, който го пипнел с гола ръка, щял да умре в рамките на седмица.
— Не, не той, близките му. За месец… или година.
— О, чудесно! Дай го насам тогава! — вмесва се трети, смеейки се.
Сърцето на Мари-Лор бие ускорено. На десет години е и черният екран на въображението й може да проектира всичко: лодка с платна, битка с мечове, Колизеума, врящ от цветове. Толкова пъти е чела „Пътешествие около света за осемдесет дни“, че точиците на брайловото писмо са омекнали и са се протрили; за тазгодишния си рожден ден е получила от баща си още по-дебела книга: „Тримата мускетари“ от Александър Дюма.
Чува, че диамантът бил бледозелен и голям колкото копче на балтон. После — че бил колкото кибритена кутия. Ден след това, че е син и голям като бебешки юмрук. Тя си представя ядосаната богиня, която дебне в залите и ръси из галериите проклятия като отровни облаци. Баща й казва да поукроти въображението си. Камъните са просто камъни, дъждът си е дъжд, а нещастието е обикновен лош късмет. Има неща, които чисто и просто се срещат по-рядко, и затова съществуват ключалките.
— Но все пак, папà, дали е истина?
— Кое — диамантът или проклятието?
— И двете. Едното и другото.
— Празни приказки, миличка.
В музея започват да отдават всичко нередно на диаманта и проклятието. Токът спира за час: диамантът е причината. Теч наводнява един хербарий: пак диамантът, естествено. А когато съпругата на директора се подхлъзва на лед и си чупи китката, фабриката за клюки и фантасмагории няма спиране.