Скърцащия под, ромолящите аквариуми. Охлюви, пълзящи по стъклото. Малка къщичка в ръцете й на масата.
— Оставете адреса си при Франсис. Плочата е ужасно стара, дано издържи по пощата. Макс ще е във възторг… точно момчешки работи.
Ракета от хартия
— Значи, мамо, тоя Франсис разправя, че имало четирийсет и две хиляди чекмеджета с изсушени растения, и ми показа клюна на една гигантска сепия и един плезиозавър…
Чакълът хрущи под обувките им, а Юта спира, за да се подпре на едно дърво.
— Мамо?
Светлините се люшкат към нея, после се отдалечават.
— Уморена съм, Макс. Няма нищо.
Разгъва туристическата карта и се опитва да съобрази маршрута към хотела. Почти няма коли, прозорците синеят от светлината на телевизорите. Все едно че нищо не е било, мисли тя. Над труповете расте трева… гаранция за забравата.
В асансьора Макс натиска бутона „6“, пътеката на хотелския коридор с кафява река, изпъстрена със златисти трапецовидни фигури. Тя подава ключа на Макс, той го мушка в ключалката и отваря.
— Показа ли на госпожата как се отваря къщичката?
— Тя знае.
Юта включва телевизора и събува обувките си. Макс отваря балконската врата и сгъва ракета от хотелските листове за писане. Тази половина от Париж, която се вижда през вратата, е като градовете, които тя рисуваше като дете: стотици къщи, хиляди прозорци, въртящо се ято птици. Върху екрана на телевизора сини човешки фигурки тичат по стадион на три хиляди километра разстояние. Резултатът е три на два. Но вратарят пада, един страничен нападател лекичко перва топката и тя на забавен каданс поема към головата линия. Няма кой да избие и… Юта вдига слушалката на телефона до леглото и набира девет цифри, а Макс мята ракетата през улицата. Тя изминава три-четири метра, увисва за миг и в следващата секунда мъжът й казва:
— Ало?
Ключът
Тя седи в лабораторията и докосва мидите във ваничката пред себе си: малки кръгли черупки от вида Dosinia. Спомените се нижат през съзнанието й: тя, вкопчена във вълнения панталон на папà; така вървяха. Подводницата на Капитан Немо, плъзгаща се с печален вой из мрака на океаните.
Разклаща къщичката, макар да знае, че няма да се отвори от само себе си.
Върнал се е за нея. Прибрал я е. Загинал е с нея. Какво ли момче е бил? Спомня си го седнал, с книгата на Етиен.
„Птици“, й беше казал. „Птици, птици и пак птици.“
Вижда себе си, излизаща от димящия град, размахвайки бяла калъфка за възглавница. Губи се от погледа му, той се обръща и поема назад към вратичката на Аролд Базен. Крепостната стена е огромен ронлив вал над него. Морето спокойно плиска зад решетката в края на кухината. Вижда го да отваря къщичката. Сигурно е пуснал диаманта в плиткото езерце, сред хилядите охлюви. После е затворил къщичката, заключил е вратичката и е поел.
Или е върнал камъка на мястото му.
Или го е мушнал в джоба си.
Д-р Жефар й шушне: „Толкова красота в толкова малко нещо. И скъпо! Малцина са тези, които могат да устоят на изкушението.“
Тя завърта коминчето на деветдесет градуса. Движи се толкова леко, все едно току-що е било направено. Първата от трите пластинки на покрива заяжда. Но тя я избутва с върха на химикалката си. След това втората… третата.
Нещо тупва в дланта й.
Ключ. Малък железен ключ.
„Лумналото море“
Той е дошъл от триста километра дълбочина, от разтопеното подземие на света: един кристал сред море от други. Чист въглерод; всеки атом — свързан с четири равноотдалечени съседа, сплетени в съвършена четиристенна решетка; ненадминат по твърдост. Стар като света. Цялото летоброене се е изтърколило покрай него.
Земята се движи, тресе, разтяга. В една година, в един ден и час огромен поток от магма среща подземен слой, кипящ от кристали, и го повлича към повърхността — огнени километри един след друг — застивайки в огромен, димящ къс от кимберлит. Кристалът стои там и чака. Век след век. Дъжд, вятър, кубически километри лед. Скални масиви се смилат на канари, канарите — на камъни; ледът се отдръпва, пълнят се езера, галактики от сладководни миди бавно ръкопляскат с черупките си, мрат и се вкаменяват, а езерата се оттичат нанякъде. Праисторически гори растат и изчезват, пак растат и отново се стопяват. До някоя друга година, ден и час, в който буря откъсва камъка от един каньон и го повлича в клокочещ поток от кал, в който една вечер, след време, среща погледа на красив принц, който знае къде да гледа.
Режат го, шлифоват го; за време, късо като човешки дъх, сменя десетки притежатели.
Друг час, друг ден, друга година. Бучка от въглерод, не по-голяма от кестен. Обвита с водорасли, полепнала с морски жълъди. Отгоре й лазят охлюви. Поклаща се между камъчетата.