Фредерик
Живее с майка си в покрайнините на Западен Берлин. Среден апартамент в триетажна сграда. Гледката се състои от декоративни дървета с бодливи плодове и голям полупразен паркинг на супермаркет, зад който минава магистрала.
Повечето дни Фредерик прекарва на двора, загледан в найлоновите торбички, подхвърчащи из паркинга. Понякога се издигат нависоко, правейки неочаквани лупинги, преди да се закачат по клоните или да отлетят нанякъде. Рисува с молив спирали — грозни, криви тирбушони, един след друг. Два-три от едната страна на листа и толкова от другата. Апартаментът е задръстен от тях: хиляди се търкалят по ъглите, из чекмеджета, върху казанчето на тоалетната. Майка му тайно ги изхвърляше, но напоследък се отказа.
— Като фабрика е — шегува се уморено тя, с тъжна усмивка, предназначена да скрие отчаянието й.
Почти не им идват гости. Измрели са.
Една сряда — което не означава нищо за Фредерик — майка му се прибира с пощата.
— Има писмо — казва тя. — За теб е.
Универсалният инстинкт, който е развила след войната, е да крие. Да крие себе си, да крие случилото се със сина й. Една от многото вдовици, принудени да се чувстват като съучастници в едно чудовищно престъпление. В големия плик има писмо и друг, по-малък. Писмото е от жена от Есен, която описва митарствата на малкия плик: от раницата на брат й в американски лагер за военнопленници във Франция, през военен склад в Ню Джърси до някакво дружество на ветераните в Западен Берлин. После у един бивш сержант и накрая у нея.
Вернер. Още е пред очите й: бяла коса, срамежливи ръце, разтапяща усмивка. Единственият приятел на Фредерик. Казва на глас:
— Беше дребничък…
Показва плика — стар, омачкан, пожълтял, надписан със ситен наклонен почерк, — но Фредерик не проявява интерес. Тя го оставя на кухненския плот, отмерва чаша ориз и го слага да се вари… свечерява се, тя, както обикновено, светва всички налични лампи — не за да вижда, а защото е сама, апартаментите отляво и отдясно са празни, и защото светлината я кара да се чувства, сякаш очаква някого.
Пасира зеленчуците му. Слага лъжицата в устата на Фредерик, той мучи и преглъща: доволен е. Тя обърсва брадичката му, слага пред него лист хартия, той взима молива и започва да рисува.
Тя пълни мивката със сапунена вода. После отваря плика. Вътре има сгъната цветна илюстрация: „Водна стърчиопашка: 1. Мъжка; 2. Женска.“ Две птици, кацнали върху стрък индианска ряпа. Тя надзърта отново в плика, търсейки бележка, някакво обяснение… но не открива нищо. Преди години купи същата книга за Фреди; книжарят я опакова с часове. За нея не значеше абсолютно нищо, но знаеше, че ще се хареса на момчето й.
Лекарите казаха, че Фредерик е изгубил способността си да помни, че мозъкът поддържа само основните му жизнени функции, но на моменти я обземат съмнения. Приглажда, доколкото може, гънките на пожълтелия лист, придърпва лампиона и слага картинката пред сина си. Той навежда глава и тя се опитва да си внуши, че я разглежда. Но очите му са сиви, кухи и плитки, и той след минута-две се връща към спиралите си. Тя измива чиниите и извежда Фредерик според обичайния ритуал на терасата зад къщата, за да поседи, все още с лигавника си, гледайки в забвение. Утре отново ще пробва да му покаже илюстрацията.
Есен е и скорците летят на големи пулсиращи ята над града. Струва й се, че той понякога трепва, като ги види и чуе хилядите криле да загребват въздух, пърхат и шумолят.
Докато седи, загледана към големия празен паркинг зад върховете на дърветата, някаква тъмна сянка се плъзга през ореола на уличната лампа. Изчезва и се появява отново, после внезапно и тихо каца на един парапет на не повече от два метра разстояние.
Бухал. Голям колкото дете. Върти шия, мига с жълтите си очи и в главата й забучава една-единствена мисъл: „Дошъл си за мен!“
Фредерик седи, изправен като бастун.
Бухалът е заслушан в нещо. Стои, по-съсредоточен от всяко друго същество, което е виждала през живота си. Фредерик, както обикновено, блее.
Три загребвания с криле и тъмнината поглъща птицата.
— Видя ли го? — шепне тя. — А, Фреди?
Погледът му е все така втренчен в сенките. Найлоновите пликове шумолят из клоните, сферите от изкуствена светлина висят над паркинга. Друго няма.
— Мамо? — казва Фредерик. — Мамо?
— Тук съм, Фредерик.
Слага ръка на коляното му. Пръстите му се вкопчват в подлакътниците на стола. Тялото му се вдървява. Вените по шията му изпъкват.