Всеки час, мисли тя, някой, който носи спомена за войната в себе си, си отива от този свят.
Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.
Мишел я улавя за ръка и двамата поемат надолу по виещата се пътека, излизат през портата откъм улица „Кювие“. Тя брои: една, две, три, четири, пет… решетки за дъждовна вода, и като стигат до кооперацията й, казва:
— Можеш да ме оставиш вече. Ти си знаеш пътя до вкъщи, нали?
— Ха! Разбира се.
— Е, до другата седмица.
Той я целува по двете бузи.
— Чао, бабо!
Тя слуша, докато стъпките му се стопят в далечината. Докато останат единствено въздишките на колите, трополенето на влаковете и звуците на хората, бързащи в студа.
Благодарности
Задължен съм на Американската академия в Рим, на Комисията по изкуствата в Айдахо и на Фондация „Джон Саймън Гугенхайм“. Благодаря на Франсис Жефар, който пръв ми показа Сен Мало. Благодаря на Бинки Ърбън и Клер Райхил за техния ентусиазъм и оптимизъм. И специално на Нан Греъм за търпението да изчака десет години, след което посвети на тази книга сърцето, перото и един куп часове от времето си.
Много дължа на Жак Люсеран и неговата „И стана светлина“, на „Kaputt“ от Курцио Малапарте, „Горски цар“ от Мишел Турние и „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ от Ричард Файнман („Той го оправи само с мисъл!“); на Корт Конли, който осигури огромно количество справочен материал; на първите ми читатели Хал и Джек Истман, Мат Кросби, Джесика Закс, Мегън Туиди, Джон Силверман, Стив Смит, Стефани Нелън, Крие Доер, Марк Доер, Дик Доер, Мишел Мурембълс, Кара Уотсън, Честън Нап, Мег Стори и Емили Форлънд; и особено на майка ми, Мерилин Доер — моята д-р Жефар и Жул Верн, взети заедно.
Най-признателен съм на Оуен и Хенри, които буквално израснаха с тази книга, както и на Шона, първопричината за всичко написано и случило се.