Някъде по това време извикват таткото на Мари-Лор в кабинета на директора. И го държат два часа. Бавил ли се е друг път толкова? Никога.
Почти веднага след това баща й се захваща с някаква работа дълбоко в недрата на палатата по минералогия. Седмици наред вкарва и изкарва от ключарната колички, натоварени с различни инструменти, работи дълго след затварянето на музея и всяка вечер се прибира, миришещ на припой и дървени стърготини. Всеки път, когато тя иска да го придружи, той отказва. Най-добре, казва, било да го чака тук и да си чете книгите; или горе, в лабораторията по мекотелите.
Тя го тормози сутрин:
— Чух, че си правел особен прозрачен сейф. В който ще сложат камъка.
Татко й пали цигара.
— Моля те, скъпа, вземи си книгата. И да тръгваме.
Д-р Джефар също усуква.
— Знаеш, Лорче, по какъв начин растат кристалите: на слоеве. От по няколко хиляди атома, тоест съвсем тънички. Един върху друг, хилядолетие след хилядолетие. Е, така е и с клюките. Всички скъпоценни камъни обрастват със слухове. Това малко камъче, което толкова вълнува въображението ти, може да е било свидетел на превземането на Рим от Аларих или да е блестяло пред очите на фараоните. Скитски кралици може да са танцували с него по цели нощи. Армии да са го оспорвали.
— Папà ми казва, че проклятията били измислици, създадени да държат настрана крадците. Казва, че в музея имало шейсет и пет милиона експоната и при достатъчно сладкодумен гид всеки може да ти се стори толкова интересен, колкото и останалите.
— Все пак — казва д-р Жефар — има неща, които действат като магнит на хората. Перлите, да речем, или завитите наляво раковини. Даже и най-сериозни люде, учени, се замислят дали да не мушнат по нещо в джоба си. Толкова красота в толкова малко нещо. И скъпо! Малцина са тези, които могат да устоят на изкушението.
Двамата помълчават.
Мари-Лор казва:
— Чух, че диамантът бил като къс светлина от рая. Преди грехопадението. Къс светлина, спуснат над нас от бог.
— А, разбрах. Искаш да знаеш как изглежда.
Тя върти една раковина в шепата си. Долепя я до ухото си. Десет хиляди чекмеджета, десет хиляди звука в десет хиляди раковини.
— Не — казва тя. — Искам баща ми да е далеч от него.
Отвори очи
Вернер и Юта продължават да хващат предаванията на французина. Винаги преди лягане и винаги по средата на някоя все по-позната история.
„Днес, мили деца, да поговорим за сложния механизъм в главите ви, посредством който е възможно да се почешете по веждата…“ Слушат предаване за морски същества, друго за Северния полюс… Юта харесва едно за магнитите. Вернер — това за светлината: за слънчеви затъмнения и слънчеви часовници, северни сияния и дължини на вълните. „Как наричаме видимата светлина? Наричаме я „цвят“. Но електромагнитният спектър се простира от нула в едната посока до безкрайност в другата, така че, деца, математически погледнато, светлината като цяло е невидима.“ Вернер обича да лежи свит на таванчето и да си представя радиовълните като километрични струни на арфа, люлеещи се и вибриращи над Цолферайн, носещи се през гори, градове, стени и прегради. В полунощ двамата с Юта дебнат из йоносферата, търсейки познатия топъл и покоряващ глас. Като го намери, Вернер се чувства така, сякаш е бил изстрелян в различно измерение, на тайно място, където могат да се правят големи открития, място, където един сирак от града на въглищата може да разгадае жизненоважни тайни на природата.
Той и сестра му повтарят опитите на французина; правят моторници от кибритени клечки и магнити от шевни игли.
— Той защо не казва къде е, Вернер?
— Знам ли… Тайна.
— Сигурно е богат. И самотен. Обзалагам се, че излъчва от някой огромен замък, голям колкото целия Цолферайн, сграда с хиляди стаи и хиляди прислужници.
— Може — усмихва се Вернер.
Гласът, после пианото. Може би Вернер само си въобразява, но с всяко следващо предаване качеството като че ли се влошава малко, звукът отслабва: сякаш французинът излъчва от кораб, който бавно се отдалечава.
Седмиците текат, Юта спи до него, а Вернер се взира в нощното небе с нарастващо нетърпение. Живот: нещо, което се случва отвъд мините и фабричните портали. Някъде далеч хората търсят отговори на въпроси от световно значение. Той си представя себе си като висок инженер с бяла риза, крачещ из лаборатория: димят котли, тракат машини, по стените висят сложни схеми. Изкачва се с фенер в ръка по една вита стълба до огряна от звезди обсерватория и поглежда през окуляра на голям телескоп, втренчен в Космоса.