Интерлюдия
Онзи уредник трябва да е бил някое старо куку. И „Лумналото море“ не съществува, както няма и проклятия; да, баща й е прав: земята е само магма, континентална кора и океан. Време и гравитация. Камъните са просто камъни, дъждът си е дъжд, а проклятието е просто лош късмет.
Вечер баща й започва да се прибира по̀ навреме в ключарната. Скоро отново взима Мари-Лор със себе си из залите, като се шегува за планините от захар, които трупа в кафето си, и се препира с портиерите на тема чии цигари са по-хубави. Никакъв скъпоценен камък не се появява в изложбата. Върху музея не валят прокоби, Мари-Лор не умира от ухапване на змия и не чупи гръбнак след падане в канализацията.
На сутринта на единайсетия си рожден ден намира два непознати пакета на мястото на захарницата. Първият е лакиран дървен куб, изработен изцяло от плъзгащи се пластини. Нужни са тринайсет последователни стъпки, за да се отвори, и тя ги открива за пет минути.
— Боже — казва баща й. — Касоразбивачка!
В куба има два бонбона. Тя ги развива и ги лапва едновременно.
В другия пакет има тежък наръч хартия с брайлов надпис върху корицата. „Двадесет“. „Хиляди“. „Левги“. „Под“. „Водата“.
— Книжарят каза, че има и втора част; тази е първата. Догодина, ако спестим пари, можем да вземем и другата.
Тя се нахвърля със стръв на книгата. Разказвачът, прочут морски биолог на име Пиер Аронакс, дори е работил в музея на баща й! До ушите му достига слух, че из океаните масово гинат кораби. След една научна експедиция до Америка Аронакс са замисля над причината за произшествията. Плаващи рифове? Гигантски рогати китове? Митични морски чудовища?
„Но аз се оставям да бъда разсейван от неща, за които знам, че са измислици — пише Аронакс. — Стига фантазии.“
Мари-Лор лежи по корем и чете. Логика, разум, научни методи: това според Аронакс е начинът за разплитане на мистерии. Не басни и приказки. Пръстите й танцуват по опънатото въже на изреченията; във въображението си крачи по палубите на бързоходната фрегата „Ейбрахам Линкълн“. Гледа как Ню Йорк изчезва в далечината; фортовете на Ню Джърси й желаят добър път с оръдията си; буйовете на фарватера се поклащат от вълнението. Плаващ фар с две кули се разминава с тях, докато Америка се стопява зад кърмата; чака ги голямата искряща прерия на Атлантическия океан.
Принципи на механиката
В Дома за деца пристига заместник-министър със съпругата си. Фрау Елена казва, че обикаляли сиропиталищата.
Всички измити, държат се прилично… Може, шушнат децата, да си търсят дете за осиновяване. Най-голямото от момичетата поднася ръжен хляб с гъши дроб в последните неочукани чинии, докато внушителният заместник-министър и страховитата му съпруга разглеждат салона подобно на господари, отбили се в някое убого свърталище. Когато всичко е готово, Вернер сяда при момчетата с книга в скута си. Юта седи при момичетата в другия край на масата; чисто бялата й коса е така щръкнала и объркана, че изглежда като наелектризирана.
„Благодарим Ти, Отче, Боже наш, че ни дари със земните Си блага.“ Фрау Елена казва и втора молитва за здравето на заместник-министъра. Пристъпват към хранене.
Децата са притеснени; дори Ханс Шилцер и Хериберт Помсел седят чинно с кафявите си ризи. Жената на заместник-министъра седи тъй изправена, сякаш вместо гръбнак има кол под роклята си.
Съпругът й се обажда:
— Та, казвате, всички деца са участвали?
— О, разбира се. Клаудия например измайстори панерчето. А близначките сготвиха.
Едрата Клаудия Фьорстер се изчервява. Близначките мигат притеснено.
Умът на Вернер блуждае другаде; мисли за книгата в скута си, „Принципи на механиката“, от Хайнрих Херц. Откри я в подземието на църквата, с петна от вода, стояла там десетилетия… пасторът му позволи да я вземе вкъщи, фрау Елена му разреши да я задържи и Вернер от няколко седмици гази из трънливата математика. Електричеството, разбира Вернер, само по себе си е статично. Но… свържете го с магнетизма и получавате движещи се вълни. Полета и вериги, проводимост и индукция. Пространство, време, маса. Въздухът гъмжи от невидими явления! Как му се ще да има очи за ултравиолетовите или инфрачервените лъчи, или радиовълните, трупащи се из тъмнеещото небе, прелитащи през стените на къщата…
Вдига глава и вижда, че всички са вперили поглед в него. Фрау Елена изглежда разтревожена.
— Книга чете, господине! — казва на всеослушание Ханс Шилцер. — Дръпва я от скута на Вернер. Томът е тежък и се налага да го вдигне с две ръце.
Няколко гънки по челото на министерската съпруга се изострят. Вернер усеща, че се изчервява.