Заместник-министърът протяга дундестата си ръка.
— Дай я насам.
— Еврейска ли е? — пита Хериберт Помсел. — Еврейска е, май!
Фрау Елена понечва да каже нещо, но премисля и се отказва.
— Херц е роден в Хамбург… — казва Вернер.
Юта, ни в клин, ни в ръкав, се обажда:
— Брат ми е страшен по математика. Смята по-бързо от учителите. Някой ден ще го отличат. Казва, че щял да иде в Берлин и да следва при най-великите учени.
По-малките деца зяпват, по-големите се подсмиват. Вернер забива очи в чинията си. Заместник-министърът прелиства книгата, прозявайки се. Ханс Шилцер сритва Вернер под масата и се прокашля.
Фрау Елена казва:
— Стига, Юта, достатъчно.
Жената на заместник-министъра бодва парче дроб, дъвче, преглъща и попива със салфетка ъгълчетата на устните си. Заместник-министърът оставя „Принципите…“ и ги бута встрани, после поглежда дланта си, сякаш се е изцапал с книгата.
Казва:
— Брат ти ще иде в мината, драга моя. Щом навърши петнайсет. Както и всички момчета тук, в залата.
Юта се свъсва, Вернер се е вторачил в изстиналия черен дроб върху чинията си с парещи очи и нещо в гърдите му се затяга като пружина, а през останалата част от вечерята се чува единствено шум от рязане, дъвчене и гълтане.
Слухове
Плъзват нови слухове. Шумолят из алеите на Ботаническата градина, веят като течение из музейните галерии; отекват по високите прашни редути, в които съсухрени стари ботаници изучават екзотични мъхове.
Идвали германците!
Немците, твърди един градинар, имали шейсет хиляди десантни планера; можели да стоят гладни с дни; и обезчестявали всяка ученичка, която срещнели. Една жена от гишето за билети знаела, че германците носят хапчета за мъгла и ракетни колани; униформите им, подшушнала тя, били изработени от специален плат, по-здрав от стоманата.
Мари-Лор седи на пейката до витрината с мекотелите и се вслушва в разговорите на околните. Едно момче изтърсва:
— Имали бомба, наречена „Ох, недей!“. Гръмва и се изпускаш в гащите.
Смях.
— Чух, че раздавали отровни шоколадчета.
— Чух, че опандизвали лудите и сакатите.
При всеки опит да сподели чутото с татко си той само възкликва: „Хм… Немците?“ Аншлусът на Австрия според него е съвсем обикновено събитие. Казва, че всички помнят какво е война и никой не е луд да започва нова. Директорът бил спокоен, както и ръководителите на отдели; така че защо му е на едно малко момиче да се безпокои, още повече ако има уроци за учене?
И сякаш е прав; нищо не се променя освен дните на седмицата. Всяка сутрин Мари-Лор се събужда, облича се и минава с баща си през вход № 2, чува го как поздравява нощния пазач и разсилния. „Здрасти, здрасти!“ Учените и библиотекарите все още си получават ключовете сутрин, все още изучават своите древни слонски бивни, екзотичните си медузи и хербариите. Секретарките все още чуруликат за мода; директорът все още пристига в двуцветната си лимузина „Делаж“; всеки ден по обед чернокожите продавачи на закуски прибутват количките си в залите и тихо подвикват: „с ръжен хляб и яйце, с ръжен хляб и яйце…“
Мари-Лор чете Жул Верн в ключарната, в тоалетната, из коридорите; чете по пейките на Голямата зала и по стотиците чакълени алеи на градините. Прочита първата половина от „Двадесет хиляди левги под водата“ толкова пъти, че я научава наизуст.
„Морето е всичко. То обхваща седем десети от света… Морето е само вместилище за всички чудовищни и свръхестествени неща, които съществуват в него. Това е движение и любов; то е оживяла безкрайност.“
Нощем в леглото си тя пътува заедно с капитан Немо в търбуха на „Наутилус“, под бушуващите на повърхността бури и вълшебния покров на кораловите рифове.
Д-р Жефар я учи как се казват черупките — Lambis lambis, Cypraea moneta, Lophiotoma acuta — и я кара да опипва бодлите, отворите и извивките им. Обяснява клоновете на морската еволюция и последователността на геоложките периоди; а тя се мъчи да обхване безграничния ход на изминалите хилядолетия: милиони години, десетки милиони.
— Почти няма вид, Лорче, който да е живял и да не е изчезнал. Няма причина да се надяваме, че с нас, хората, ще е по-различно! — д-р Жефар произнася това със странна наслада и си налива вино, а тя си представя главата му като шкаф, пълен с десетки хиляди чекмедженца и отделения.
През цялото лято дъхът на коприва, маргаритки и дъждовна вода се носи из градините. Тя и татко й правят тарта с грах и я прегарят по невнимание, той отваря всички прозорци, за да излезе димът, и тя чува мелодия на цигулка, долитаща откъм улицата. Но в началото на есента, веднъж-два пъти седмично, в определени моменти от деня, докато седи под огромния жив плет в Ботаническата градина или чете до тезгяха на баща си, Мари-Лор вдига глава от книгата и й се струва, че надушва бензин във въздуха. Сякаш някаква огромна река от машинарии бавно и необратимо се пресяга към нея.