Мари-Лор остава нерешително до прозореца, по чорапи, спалнята е зад нея, с миди, наредени по горния ръб на гардероба, и камъчета край первазите. Бастунът й е подпрян в ъгъла; дебелият роман, напечатан с брайлова азбука, е захлупен върху леглото й. Тътенът на самолетите се увеличава.
Момчето
Пет улици пò на север един белокос осемнайсетгодишен немски редник на име Вернер Пфениг се събужда от едва доловимо дразнещо жужене. Малко по-силно от мъркане на котка. Като мухи, блъскащи се в прозорец, някъде надалеч.
Къде е? Сладникавият, леко химически дъх на оръжейно масло; голата дървесина на прясно сковани сандъци за боеприпаси; нафталиновата миризма на стари завивки: в хотела е. Да, разбира се. Хотел „Пчела“.
Още е нощ. Рано е.
Откъм морето се чуват свистене и глухи тътени; противовъздушната отбрана влиза в действие.
Един ефрейтор от зенитния взвод тича по коридора към стълбището. „Бягай в подземието!“, виква му той през рамо и Вернер светва фенерчето си, свива одеялото в мешката и се затичва през помещението.
До съвсем неотдавна хотел „Пчела“ е бил много приятно място, с яркосини капаци на фасадата, стриди върху лед в ресторанта и бретонски сервитьори с папийонки, лъскащи чаши зад бара. Двайсет и една стаи за гости, с изглед към морето, и фоайе с камина, голяма колкото камион. Парижани са пиели аперитива си тук през уикендите; преди тях — разни държавни пратеници: министри, заместник-министри, игумени и адмирали, а векове по-рано — корсари с обветрени лица: убийци, грабители, похитители, моряци.
Преди това, преди изобщо да се превърне в хотел, цели пет века по-рано, сградата е била дом на заможен капер, който се отказва от пиратството и се заема да изучава пчелите в ливадите край Сен Мало, драскайки по тефтери и смучейки мед направо от питите. Резбованите гербове над дъбовите каси на вратите все още са с изображения на пчели; обвитият в бръшлян водоскок на двора е във формата на кошер. Вернер особено харесва петте избелели фрески по таваните на най-представителните горни стаи, в които пчели с размерите на деца се носят на син фон — големи мързеливи търтеи и пчели работнички с прозрачни крила, — а над шестоъгълната вана една триметрова пчела майка, с фасетни очи и покрито със златист мъх коремче се извива през тавана.
През последните четири седмици хотелът се е превърнал в нещо друго: крепост. Един австрийски противовъздушен отряд е обковал с дъски всички прозорци и е преобърнал всички легла. Подсилил е входната врата, препречил е стълбището с каси от артилерийски снаряди. На четвъртия етаж, където стаите с френски балкони гледат право към крепостните стени, се е разположила една поовехтяла скорострелна гаубица от зенитната артилерия, 88-и калибър, способна да изстреля десеткилограмов снаряд на петнайсеткилометрово разстояние.
„Нейно Величество“, я наричат австрийците и през изминалата седмица са се грижили за нея като пчели работнички за царицата. Заредили са я с масла, пребоядисали са цевта, гресирали са ръчките й, а в нозете й са наредили торби с пясък като дарове.
Царствената „двойна осмица“, acht acht, кръвожаден монарх, на който са поверили съдбата си.
Вернер е на стълбището, още не е стигнал партера, когато осемдесет и осмицата произвежда два бързи последователни изстрела. За пръв път я чува от толкова близко разстояние и му се струва, че горната половина на хотела вече е отнесена. Спъва се и запушва уши с ръце. Ударната вълна пробягва по тресящите се стени, стига до основите и се връща нагоре.
Вернер чува как два етажа над него австрийците трополят, презареждат, чува и затихващия вой на двата отдалечаващи се снаряда, после взривовете над океана, вече на три или четири километра разстояние. Един от войниците, става ясно, пее. Или не само един? Може би всички пеят. Осем бойци от Луфтвафе, никой от които няма да бъде жив след час, пеят любовна песен на кралицата си.
Вернер следва лъча на фенерчето си през фоайето. Тежкото оръдие гръмва за трети път, някъде наблизо се разсипват стъкла, вихри от сажди се свличат и трополят в комините, а стените на хотела ечат като разлюлени камбани. Вернер се чуди дали няма да му изпадат зъбите.
Дръпва вратата на подземието и поспира за малко с размътен поглед.
— Значи му дойде времето. Идват, а?
Но от кого да получи отговор?
Сен Мало
Навсякъде из уличките последните неевакуирани граждани се будят, пуфтят, въздишат. Стари моми, проститутки, хора над шейсетте. Ленивци, колаборационисти, скептици, пияни. Монахини от всевъзможни ордени. Бедняци. Инати. Слепи.