Дъхът на звяра
Ноември 1939-а. Студен вятър гони едрите сухи листа на чинарите из чакълестите алеи на Ботаническата градина. Мари-Лор чете за пореден път „Двадесет хиляди левги…“ — „…можех да различа дългите ивици от изхвърлени на брега водорасли, някои кълбовидни, други тръбести — laurenciae, cladostephae, с техните тесни пипала…“ — недалеч от входа при улица „Кювие“, когато се задава група деца, тъпчещи шумата.
Глас на момче казва нещо; няколко други се разсмиват. Мари-Лор вдига пръстите си от книгата. Смехът се върти, мести се. Изведнъж чува първия глас току до ухото си:
— Немците си умират за слепи мацки, знаеш ли?
Дъхът й се учестява. Протяга ръка напред, но не среща нищо.
Не може да прецени с колко други е. Трима… или четирима сигурно. Гласът е като на дванайсет- или тринайсетгодишен. Тя се изправя, притиска огромната книга към гърдите си и чува как бастунчето й се изтъркулва по ръба на пейката, след което изчатква на земята.
Друг глас казва:
— Слепите са с предимство пред куците.
Първото момче се кикоти лигаво. Мари-Лор вдига книгата, сякаш за да се защити.
Второто казва:
— Смятай какво ще си правят с тях!
— Бедна ти е фантазията!
Глас на възрастен ги привиква някъде отдалеч:
— Луи, Петер?
— Кои сте вие? — изсъсква тя.
— Чао, сляпа красавице!
После: тишина. Мари-Лор се заслушва в шумоленето на дърветата; кръвта й кипи. В продължение на една дълга и паническа минута лази из листата около пейката, докато пръстите й напипат бастунчето.
Магазините продават противогази. Съседите закриват с картон прозорците. Всяка седмица в музея идват все по-малко посетители.
— Папà? — пита Мари-Лор. — Ако стане война, какво ще правим?
— Няма да стане.
— А ако стане?
Ръката му е на рамото й; познатото подрънкване от ключовете на колана му.
— Нищо, ma chérie. Ще се оправим някак си. Директорът ме е отчислил от армията… тъй че няма да ходя никъде.
Но тя чува как нервно прелиства страниците на вестника. Той пуши цигара след цигара и работи непрекъснато. Седмиците текат, дърветата оголяват и вече не я праща да се разхожда из градините. Ех, ако имаха непревземаема подводница като „Наутилус“…
Край отворения прозорец на ключарната бързо се плъзгат кокетните гласове на момичета от канцелариите:
— Влизали нощем в къщите, за да сложат взрив: из бюфетите, тоалетните, сутиените… Дърпаш някое чекмедже да си вземеш гащи и — пръстите ти хвръкнали!
Мари-Лор сънува кошмари. Безшумни германци гребат в такт по Сена; лодките им се плъзгат като по масло. Прелитат беззвучно под естакадите на мостовете; водят със себе си зверове на вериги; пускат ги, те скачат от лодките и хукват край цветните площи и живите плетове. Душат въздуха, настръхнали върху стъпалата пред Голямата зала. Лигави. Хищни. Нахлуват в музея, пръскат се из отделите. Прозорците почерняват от кръв.
Оважаеми професоре не зная дали полочавате тези писма, дали радиостанцията ви ги предава и съществува ли изобщо. Не сме ви чували от поне два месеца Спряхте предаването или проблемът е някъде при нас? Има нов радиопредавател в Бранденбург „Дойчландзендер 3“, брат ми казва че е висок триста и трийсет метра — втората толкова висока постройка в света
Толкова е силен че заглушава всички останали предаватели. Фрау Шреземан, тя е нашата съседка, казва че чувала „Дойчландзендер“ направо с пломбите си. Брат ми каза, че е възможно ако имаш антена, токоизправител и нещо което да служи за говорител. Щом някоя телена ограда може да се използва като антена значи защо да не може и среброто в зъбите? Харесва ми да си мисля за това А на вас професоре?
Музика в зъбите. Фрау Елена ни каза да се прибираме по най-късия път от училище. Казва че не били евреите а бедняците, те били опасни. Забранено е да се слушат чужди радиостанции. Наказват с принупринодителен труд например да чукаш камъни по петнайсет часа на ден. Или да работиш във фабрика за найлонови чорапи или в мините. Никой не иска да занесе това писмо до пощата даже и брат ми, така че ще опитам да го пратя сама.
Добър вечер! Или „Хайл Хитлер!“, ако предпочитате
Четиринайсетият му рожден ден идва през май. Годината е 1940 и вече никой не се надсмива на „Хитлерюгенд“. Фрау Елена приготвя пудинг, Юта увива парченце кварц във вестник, а близначките Хана и Зузане Герлиц маршируват из стаята, правейки се на войници. Едно петгодишно момче — Ролф Хупфауер — седи в ъгъла на дивана и очите му се затварят. Едно новопристигнало момиченце се е свило в скута на Юта и смуче пръстите й. През прозореца, зад завесата, пламъкът на факела за отпадъчен газ танцува и се олюлява високо в далечината.