В края на коридора, в портиерната, един от пазачите върти напред-назад копчето на радиото, но не хваща нищо освен съскане и пукане. Гаси го и из музея отново се възцарява тишина.
Дано това да е само игра, някаква сложна главоблъсканица, като тия, които прави баща й, гатанка за решаване. Първа врата с шифър. Втора — с резе. Третата се отваря, като прошепнеш вълшебна дума в ключалката й. Тринайсет врати и всичко ще се върне към нормалното си състояние.
В града църковните камбани бият един часа. Един и трийсет. Баща й още не се е върнал. В даден момент няколко отчетливи глухи удара долитат до музея откъм градините или улиците зад тях, сякаш някой пуска торби цимент от облаците. При всеки удар хилядите ключове в шкафовете се разлюляват на закачалките си. Никой не се движи по коридора. Следва втора серия тътени — по-близки и по-силни. Ключовете звънят, подът скърца и й се струва, че надушва прах, сипещ се от тавана.
— Папà?
Нищо. Няма портиери, няма разсилни, няма дърводелци, няма потракване от токчета на секретарки из коридорите.
„Можели да стоят гладни с дни; и обезчестявали всяка ученичка, която срещнели.“
— Ехо?
Колко бързо заглъхват думите й, колко кухо кънтят коридорите. Страхът я стиска за гърлото.
Минута по-късно се чува подрънкване на ключове и гласът на баща й: вика я. Всичко се случва бързо. Той отваря големите, плитки чекмеджета и изсипва десетките връзки с ключове.
— Папà, чух…
— Бързай, не се бави.
— Книгата ми…
— Оставяй я. Твърде тежка е.
— Как?! Да оставя книгата?
Той я дръпва през вратата и заключва ключарната. Навън вълните паника сякаш пробягват по короните на дърветата, като земни трусове.
Баща й казва:
— Къде е охраната?
Гласове до бордюра: войници.
Сетивата на Мари-Лор са объркани. Какво е това: ръмжене на самолети? Това дъх на пушек ли е? На немски ли се говори? Чува баща си да разговаря с някого и да му връчва ключове. После с бърза крачка излизат през портала на улица „Кювие“, минавайки край чували с пясък, мълчалив полицейски пост или нещо друго, което отскоро стои по средата на плочника.
Шест пресечки, трийсет и осем канализационни решетки; както винаги. Заради листовете шперплат, с който баща й е обковал прозорците, апартаментът им е задушен и горещ.
— Пет-шест минути само. След това ще ти обясня.
Баща й тика разни предмети в нещо, което сигурно е брезентовата му раница. „Храна“, мисли си тя, опитвайки се да познае по звука. Кафе. Цигари. Хляб?
Нещо издумква отново и прозорците се разтрисат. Чиниите дрънкат в шкафовете. Блеят клаксони. Мари-Лор отива до макета и прокарва пръсти по къщите. Още са там. Още. Още.
— Тичай да се изпишкаш.
— Не ми се ходи.
— Може да се наложи да стискаш дълго.
Навлича й зимното палто — посред юни? — и двамата хукват надолу. На улицата се чува далечен тропот, като движение на тълпи от хора. Тя крачи до баща си, стискайки в едната си ръка сгънатото телескопично бастунче, а с другата — раницата му; всичко е напълно лишено от логика, като в някой кошмарен сън.
Дясно, ляво. Дълги участъци паваж между завоите. Скоро вече излизат на улици, по които никога не е стъпвала и които не съществуват в макета на татко й. Тя отдавна е изпуснала броя на крачките си, когато се озовават пред човешка тълпа, толкова гъста, че се усеща горещината, разливаща се от множеството.
— Във влака ще е по-хладно, Мари. Директорът ни е уредил билети.
— Ще влезем ли?
— Портите са заключени.
Тълпата излъчва изнервящо напрежение.
— Страх ме е.
— Дръж се за мен.
Поемат в нова посока. Пресичат един истеричен булевард и продължават по улица, воняща на канализация. Инструментите на баща й глухо потракват в раницата, в далечината неспирно бучат автомобилни клаксони.
След минута се оказват насред нова тълпа. Гласовете се отразяват от висока стена; дъхът на влажни дрехи я задушава. Някой някъде крещи имена по мегафон.
— Къде сме, папà?
— На гара „Сен Лазар“.
Плаче бебе. Мирише на урина.
— Има ли немци?
— Не, скъпа.
— Но скоро ще има.
— Така казват.
— А ние какво ще правим?
— Ще сме вече във влака.
От дясната й страна пищи дете. Човек с уплашен глас моли хората да му сторят път. Някаква жена до нея крещи „Себастиан? Себастиан?“…
— Нощ ли е вече?
— Стъмва се. Стой да починем. Да си поемем дъх.