Казва го по начин, от който се разбира, че новините изобщо не интересуват съпругата му. Тя не вдига глава от списанието. Хер Зидлер му се усмихва в смисъл „Жени, знаеш как е!“. Зъбките му са съвсем дребнички.
— Хайде, оставям те да си вършиш работата.
Вернер кляка пред апарата и се опитва да успокои нервите си. Включва го, чака да се затоплят лампите и внимателно придвижва стрелката по целия диапазон от дясно на ляво. После в обратна посока, от ляво на дясно. Нищо.
Това е най-разкошното радио, до което се е докосвал през живота си: наклонена скала… магнитен детектор… голямо колкото хладилник. Десет лампи, всички обхвати, суперхетеродин, с красиви орнаментални корнизи и двуцветна орехова кутия. Има къси вълни, широка честотна лента, голям затихвател — този апарат струва повече от цялото имущество на детското общежитие. Ако поиска, хер Зидлер може да хване дори и Африка.
Зелени и червени гръбчета на книги обточват стените. Ефрейтора го няма. В съседната стая хер Зидлер стои под лампата и говори по черен телефонен апарат.
Значи не е арест. Просто искат да им оправи радиото. Вернер развива винтовете на задния капак и наднича вътре. Лампите са си в ред, нищо не липсва. „Много добре — казва си той наум. — Хайде, мисли сега.“ Седи с кръстосани крака на пода, разглежда веригите. Мъжът, жената, книгите и дъждът се отдалечават от съзнанието му, докато останат само радиото и неговата бъркотия от кабели. Опитва се да си представи заплетените пътища на електроните, електрическата верига като маршрут през претъпкан град… високочестотният сигнал влиза оттук, минава през серия от усилватели, после през променливите кондензатори, след това през намотките на трансформаторите…
Аха. Ето. Жичката на едно съпротивление е прекъсната на две места. Вернер надниква над горния ръб на кутията: вляво жената чете списание; вдясно хер Зидлер е зает с телефонния си разговор. От време на време прокарва пръст по ръбовете на раираните си панталони, заостря ги.
Как е възможно двама техници да не открият нещо елементарно? Фасулска работа! Вернер развива жичката, снажда я и включва щепсела на радиото. Очаква всеки момент да гръмне, но не: чува се уютното мъркане на саксофон.
Жената до масата оставя списанието и се хваща за главата с двете ръце едновременно. Вернер се надига иззад радиото. За миг в съзнанието му няма друго освен едно просто чувство: ликуване.
— Той го оправи само с мисъл! — възкликва жената. Хер Зидлер закрива с длан слушалката и поглежда. — Сви се като мишле, бая му малко и хоп — работи! — размахва ослепителния си маникюр и избухва в доволен смях, почти детински.
Хер Зидлер затваря телефона. Жената отива в дневната и коленичи пред радиото; боса е и гладките й бели прасци се показват под края на роклята. Върти копчето. Пукане, после порой от приятна музика. Радиото издава жив и богат звук; Вернер не е чувал друго като него.
— Еха-а! — Тя се разсмива пак.
Вернер събира инструментите си. Хер Зидлер стои пред радиото и като че ли се кани да потупа Вернер по главата.
— Страхотно — му казва той. Води го до масата за хранене, вика прислужницата и й казва да донесе сладкиш. Изпълнява се моментално; четири триъгълни резенчета в гладка бяла чиния. Всяко поръсено с пудра захар и гарнирано с голяма топка бита сметана. Вернер онемява. Хер Зидлер се смее:
— Знам, сметаната е забранена. Но… — той допира показалец до устните си — винаги има начин да заобиколиш наредбите. Давай!
Вернер си взима едно парче. Ситната захар се сипе по брадичката му. В другата стая жената върти копчето и разни гласове дуднат от високоговорителя. Тя слуша известно време и изръкоплясква; все така коленичила с босите си крака. Смръщените лица от феротипиите гледат надолу.
Вернер изяжда едно парче от сладкиша, после друго, след което си взема трето. Хер Зидлер го наблюдава отстрани с леко наклонена глава, развеселен, и обмисля нещо.
— Ако знаеш каква картинка си. С тази коса… Сякаш те е ударил ток. Кой е татко ти?
Вернер поклаща глава.
— Вярно. Ти си от детски дом. Ама че съм и аз! Заповядай, вземи си още. Слагай сметана, не я пести!
Жената изръкоплясква още веднъж. Стомахът на Вернер изскърцва. Мъжът го гледа и Вернер усеща погледа му.
— Хората мислят, че с мината са изкарали лош късмет — казва хер Зидлер. — Казват: „Да бяхме в Берлин… или Франция…“ Ти не мечтаеш ли да си капитан на фронта и да препускаш смело, вместо да си заровен в тези… — той махва с ръка към прозореца — сажди и въглища? Само че аз им казвам: ние сме сърцевината на всичко. От нас тръгват горивото и стоманата. Тук е доменната пещ на Родината.