Вернер прочиства гърлото си:
— Ние действаме в интерес на мира. — Двамата с Юта са чули това изречение преди три дни по „Дойчландзендер“ и той го повтаря буквално. — В интерес на света.
Хер Зидлер се разсмива. Вернер отново се учудва от това колко много и колко дребни са зъбките му.
— Знаеш ли кой е най-важният урок от историята? Че се пише от победителите. Това е урокът. Който победи, той определя историята. Ние действаме в името на собствения си интерес. Логично. Няма човек или държава, които да не го правят. Важното е да знаеш какви са интересите ти.
Останало е само едно парче сладкиш. Радиото мърка, жената се смее, а хер Зидлер изглежда почти като обикновен човек, решава Вернер, макар и не като съседите му, с техните прикрити, тревожни лица, лица на хора, свикнали да гледат как най-близките им всяка сутрин изчезват в шахтите. Неговото лице е ясно и решително; човек, напълно уверен в привилегиите си. Пет метра встрани е коленичила тази жена с лакирани нокти и гладки прасци, жена, толкова различна от всичко познато на Вернер досега, че му изглежда като пришълец от друга планета. Сякаш е излязла от радиоприемника.
— Сръчен… — казва Хер Зидлер — умът ти щрака… Има места за момчета като тебе. Школите на генерал Хансмайер. Най-добрите сред най-добрите. И преподават техника. Шифрово дело, ракетна тяга, всички последни новости.
Вернер не знае къде да гледа.
— Нямаме пари.
— Ето в това се състои гениалността на тези институции. Там търсят хора от работническата класа, трудещи се. Момчета, неопорочени от — хер Зидлер се смръщва — буржоазни глупости. Кина и прочие. Трябват им предприемчиви момчета. Изключителни.
— Да, господине.
— Изключителни — казва отново той, кимайки, сякаш говори на себе си. Свирва и се появява ефрейторът с каска в ръка. Очите на войника се плъзват по последното парче сладкиш и се отклоняват встрани.
— В Есен има наборна комисия — казва Хер Зидлер. — Ще им напиша писмо. Дръж това. — Подава на Вернер седемдесет и пет марки и той светкавично ги натиква в джоба си.
Ефрейторът се разсмива.
— Сякаш му опариха пръстите!
Но вниманието на хер Зидлер е другаде.
— Ще изпратя писмо на Хансмайер — повтаря той. — Полза за теб, пък и за нас е добре. Действаме в интерес на света, нали така? — Той смигва. Ефрейторът дава на Вернер пропуск за движение след вечерния час и го изпраща до изхода.
Вернер върви към вкъщи, без да забелязва дъжда, мъчейки се да осъзнае мащаба на случилото се. Девет чапли стърчат като цветя в канала до фабриката за кокс. Шлеп отплава, изсвирвайки със сирената си, вагонетките трополят към и от шахтата, а из мрака кънти равномерният глух тътен на подемника.
В Дома за деца всички са по креватчетата си. Фрау Елена седи до входа с планина от изпрани чорапки в скута си и бутилка от най-евтиното сладко вино между краката си. Зад нея, на масата, Юта се е взряла във Вернер с електрическо напрежение.
Фрау Елена пита:
— Какво искаше?
— Да оправя едно радио.
— Само това?
— Само.
— Въпроси? За теб? За децата в къщата?
— Не, фрау Елена.
Фрау Елена въздъхва с такова облекчение, като че ли през изминалите два часа изобщо не е дишала.
— Боже, благодаря ти! — Трие слепоочията си с две ръце. — Хайде да лягаш, Юта — казва тя.
Юта се помайва.
— Оправих го — казва Вернер.
— Браво на тебе, Вернер. — Фрау Елена си дръпва една яка глътка от бутилката и блажено замижава. — Запазихме ти вечеря. — Юта се отправя към стълбите, в очите й се чете колебание.
В кухнята всичко изглежда жалко и опушено. Фрау Елена донася чиния; върху нея се мъдри разрязан на две картоф.
— Благодаря — казва Вернер. Вкусът на сладкиша е още в устата му. Махалото в кутията на салонния часовник се полюшва напред-назад. Сладкишът, сметаната, дебелият килим, розовите нокти и стройните прасци на фрау Зидлер — образите кръжат като въртележка из главата на Вернер. Спомня си как теглеше количката с Юта към Девета шахта, там, където е изчезнал баща им, вечер след вечер, сякаш баща им ще дойде, влачейки се уморено откъм елеваторите.
Светлина, електричество, етер. Пространство, време, маса. Хайнрих Херц, „Принципи на механиката“. Прочутите школи на Хансмайер. „Шифрово дело, ракетна тяга, всички последни новости.“
„Отворете очи — казваше французинът от радиото — и се нагледайте до насита, преди да ги склопите завинаги.“
— Вернер?
— Да, фрау Елена?
— Не си ли гладен?
Фрау Елена: почти майка, по-добра няма да има никога. Вернер яде, въпреки че не е гладен. После й дава седемдесет и пет марки, тя примигва от размера на сумата и му връща петдесет.