Горе, след като е чул фрау Елена да отива до тоалетната, да си ляга, къщата утихва напълно и Вернер брои до сто. После се надига от леглото, изважда малкия късовълнов приемник от аптечката — шестгодишен, с безброй модификации, сменени жици, нов соленоид, със станциите, отбелязани от Юта върху бобината, — изнася го на двора зад дома и го строшава с тухла.
Exodus
Парижани продължават да прииждат през входните врати. Към един след полунощ жандармеристите вече са безпомощни, а за последните четири часа нито един влак не е пристигнал или потеглил нанякъде. Мари-Лор спи на рамото на баща си. Не се чува нито свирене на локомотиви, нито тракане на буфери: влакове няма. На разсъмване става ясно, че ще е по-добре да тръгнат пеша.
Вървят цяла сутрин. Париж постепенно изтънява, превръщайки се в поле от ниски къщи и работилници, разделени от дълги редици дървета. Обедът ги заварва да си пробиват път през задръстената нова магистрала близо до Вокресон, на цели петнайсет километра западно от апартамента им — най-далечното място, до което Мари-Лор някога е стигала.
От билото на един нисък хълм баща й поглежда назад през рамо: море от превозни средства — пикапи и микробуси, лъскав кабриолет с дванайсетцилиндров двигател, заклещен между две магарешки каруци, стари коли с дървени оси, някои останали без бензин, някои с цялото домашно обзавеждане, овързано на покрива, други с изнервени менажерии, натъпкани в ремаркета — пилета и прасета в клетки, крави, потропващи до тях, кучета, джафкащи зад стъклата.
Цялата процесия пълзи с почти пешеходна скорост. И двете платна са задръстени — всички бързат на запад, колкото може по-далеч. Жена на велосипед с няколко десетки огърлици. Мъж влачи кожен фотьойл с количка, едно черно коте се мие върху седалката му. Жени тикат бебешки колички, претъпкани с порцелан, кафези с птички и кристални съдове. Мъж в смокинг се бута напред и вика: „Сторете ми път, за бога!“, въпреки че никой не се отдръпва и той продължава с темпото на останалите.
Мари-Лор крачи до бедрото на баща си и стиска в юмрук бастунчето си. На всяка стъпка край ушите й прелита по някой безплътен въпрос: „Колко остава до Сен Жермен?“ „Там какво ще ядем, лельо?“ „Някой да има бензин?“ Чува мъже, кряскащи на жените си; чува за прегазено от камион дете някъде напред по пътя. Следобед край колоната профучава тройка самолети, бързо и оглушително, на малка височина, хората залягат, някои пищят, други хукват по насипа и се мушкат в бурените.
По здрач вече са западно от Версай. Петите на Мари-Лор кървят, чорапите й са скъсани, спъва се. Накрая казва, че не може да ходи повече, баща й я взима на ръце и закрачва с нея край пътя, по склона, през цъфналия синап, до една ливада на няколкостотин метра от малка селска къща. Тревата е окосена едва наполовина, сеното се търкаля неприбрано. Сякаш косачът е хукнал, зарязвайки работата си.
Ключарят вади от раницата самун хляб и няколко парчета бял салам, двамата се нахранват мълчаливо и той вдига краката й в скута си. В здрача на изток може да различи сивата линия на колите, струпани като стадо на пътя. Пискливото и влудяващо квичене на клаксони. Някой вика, търси детето си, но гласът му отлита с вятъра.
— Нещо гори ли, папà?
— Нищо не гори.
— Надушвам пушек.
Той събува чорапите й, за да огледа разранените й пети. В ръцете му стъпалата й са леки като птички.
— Какъв е този шум?
— Скакалци.
— Тъмно ли е?
— Стъмва се.
— Къде ще спим?
— Тук.
— Има ли легла?
— Не, chérie.
— Къде отиваме, папà?
— Директорът ми е дал адрес на човек, който ще ни помогне.
— Къде?
— В един град, Еврю. Търсим човек на име мосю Жиано. Приятел е на директора.
— Далеч ли е град Еврю?
— Само на две години пеша оттук.
Тя го стиска за лакътя.
— Няма, шегувам се. Утре сме там, ще видиш. Стига да има с какво да пътуваме.
Тя спира да го тормози, но не задълго: преброява около десетина удара на сърцето си.
— А сега?
— Ще спим.
— Без легла?
— На тревата; приятно е.
— Там ще имаме ли легла, папà?
— Сигурно.
— А ако мосю Жиано откаже да ни приеме?
— Ще ни приеме.
— А ако не?
— Ще идем при чичо ми. Твоя прачичо. В Сен Мало.
— Чичо Етиен? Нали казваше, че е луд!
— Само малко. Не повече от седемдесет и шест процента.
Тя подминава смешката.
— А далеч ли е Сен Мало?
— Стига, Мари. Казвам ти, чакат ни в град Еврю. Там ще спим на огромни легла, пухени.
— Колко още храна имаме?
— Има, намира се. Още гладна ли си?
— Не съм. Трябва да пазим храна за после.
— Именно. Хайде сега да лягаме.