Тя се отпуска на тревата. Той запалва цигара; остават му шест. Прилепи се гмуркат и пикират през облаците от комари, насекомите се разпръскват и се събират отново. „Ние сме мишки, си казва той, а небето гъмжи от сови.“
— Браво на теб, смело момиче си.
Но момичето вече е заспало. Мракът се сгъстява. Когато цигарата му догаря, той внимателно дръпва краката на Мари-Лор от скута си, завива я с палтото и отваря раницата. Опипом намира сандъчето си с дърводелски инструменти. Триончета, скоби, секачи, длета за дърворезба, фини шкурки. Много от сечивата са останали още от дядо му. Измъква изпод тапицерията на сандъчето малка торбичка от дебел ленен плат, пристегната с шнур. Цял ден се е съпротивлявал на изкушението да провери дали си е на мястото. Отваря я и изсипва съдържанието й в шепата си.
Камъкът върху дланта му е с големината на кестен. Дори в този късен час, при почти пълна тъмнина, грее величествено в синьо. Плашещо синьо.
Съществуват три заблуждаващи копия, каза му директорът. С истинския диамант стават четири. Единият от камъните ще остане в музея. Трите останали ще потеглят в три различни посоки. Един на юг, с един млад геолог. Друг на север, с шефа на охраната. Третият в момента е тук, в сандъчето на Даниел Льоблан, главен ключар на Националния природоисторически музей на Франция. Три имитации. И един диамант: истински. Никой от вас, каза директорът, няма да знае какво му е поверено — оригинал или копие. Пазете ги — и ги беше погледнал строго, — тъй като всеки от тях може да бъде истинският.
Ключарят си казва, че носи копие. Надали ще дадат на един прост работник сто трийсет и три каратов диамант и ще го оставят да хукне някъде. И все пак се взира в камъка и за хиляден път се пита: „Той ли е?“
Хвърля поглед наоколо. Дървета, небе, сено. Мрак, стелещ се като кадифе. Няколко бледи звезди. Мари-Лор диша с равномерния ритъм на съня. „Пазете ги, тъй като всеки от тях може да бъде истинският.“ Ключарят прибира камъка в торбичката, завързва я и я връща в раницата. Няколкото грама в повече се усещат така отчетливо, сякаш е сложил камъка не там, а в главата си: възел в съзнанието му.
*
Часове по-късно се събужда, за да види силуета на един самолет, който засенчва звездите, докато се носи на изток; с тих продран звук прелита над главите им. После изчезва. Миг по-късно земята се разтърсва.
Един ъгъл от нощното небе, зад редицата дървета, цъфва в червено. На зловещата трепкаща светлина се вижда, че самолетът не е един, че небето гъмжи от тях, стрелкащи се напред-назад, препускащи във всички посоки, и в момент на объркване той си мисли, че не гледа нагоре, а надолу: като че ли прожектор е раздрал със светлинния си клин окървавена вода, небето е море, а самолетите са хищни риби, гонещи плячката си в тъмното.
Две
8 август 1944 г.
Сен Мало
Врати изхвърчат от касите. Тухли стават на прах. Огромни издуващи се облаци от варовик, пръст и гранит изригват в небето. Всичките дванайсет бомбардировача вече са завили, набрали са височина и са се строили над канала, когато дъждът от изстреляни в небето керемиди завалява над улиците.
Пламъци плъзват по стените. Паркирани автомобили, пердета, абажури, легла и дивани, повечето от двайсетте хиляди тома в градската библиотека — всичко лумва. Пожарите се разгарят и разширяват, лижат крепостните стени като приливни вълни, пръскат се из алеите, над покривите, през паркингите. Дим, прах и пепел се гонят през улиците. Догарящ павилион за вестници плава наблизо.
От мазета и подмоли из целия град към небето летят молитви: „Господи, Отче наш, съхрани този град и хората му, грешните Ти чада, и нека да се свети Името Ти, амин.“ Старци стискат ветроупорни фенери, деца пищят, вият кучета. Четиристотингодишни греди стават за миг на пепел. Част от стария град, сгушена до западната стена, вече е огнен ад, лумналите езици са избуели десетки метри. Апетитът им за кислород е ненаситен, всичко по-тежко от домашна котка бива засмукано от пламъците. Табели на магазини се люшкат, устремени към топлината; саксия с жив плет се плъзга през развалините, търкаля се и пада. Лястовици, пометени от комините, пламват, сипят се като искри над крепостните стени и угасват в морето.
На улица „Де ла Крос“, хотел „Пчела“ за миг става почти безтегловен, понесен в спирала от пламъци, преди да завали на късове.
Ул. „Воборел“ № 4
Мари-Лор се е свила на кълбо под леглото, с камъка в левия си юмрук и дървената къщурка в десния. Пироните на дюшемето пищят и въздишат. Парченца мазилка, тухли и стъкло се сипят по пода, върху макета на масата и по дюшека над главата й.