„Папà, папà, папà…“, повтаря Мари-Лор, но тялото й сякаш е отделено от гласа и думите й самотно умират във въздуха. Сякаш земята под Сен Мало е била оплетена в коренището на гигантско дърво в центъра на града, на площад, където никога не са я водили, и то с ръката на бог е било изтръгнато, влачейки тонове гранит — купища, буци, цели масиви камъни в жилестата си мрежа от яки, дебели корени — „все едно гледаш короната на дърво наопаки“ — д-р Жефар, така ли беше? — сривайки крепостните стени, карайки улиците да потекат, а сгради като бастилии да се срутват подобно на детски кубчета.
Постепенно, с дълбока въздишка, светът си идва на мястото. Отвън леко звънти нещо, вероятно стъкла, сипещи се по улиците. Звучи приказно и странно, все едно от небето валят скъпоценни камъни.
Където и да е бил прачичо й, надали е оцелял.
Някой би ли могъл?
А самата тя? Жива ли е?
Къщата скърца, капе, стене. После се чува звук като от вятър във висока трева, но по-хищен. Напира в завесите, в чувствителната вътрешност на ушите й.
Тя надушва дим и разбира: пожар. Стъклата на прозореца са строшени и зад жалузите се чува звукът на огън. Нещо огромно. Кварталът. Целият град.
Стената, подът и долната страна на леглото й са все още студени. Къщата още не е пламнала. Само че докога?
Успокой се, мисли тя. Пълни дробовете си с въздух и ги изпразвай. Пак ги пълни. Остава на мястото си под леглото. Казва си: „Не може да е истина!“
Хотел „Пчела“
Какво си спомня? Видя инженера, Бернд, да затваря вратата на подземието и да сяда на стълбите. Видя огромния Франк Фолкхаймер, в златистия фотьойл, да грабва нещо от скута си. После лампата на тавана примигна и угасна, Фолкхаймер включи фенерчето си и ги връхлетя рев; звук, толкова силен, че сам по себе си беше унищожителен — поглъщайки всичко, разтърсвайки дори земната кора, — и единственото, което Вернер успя да мерне в следващите секунди, беше фенерчето на Фолкхаймер, отдалечаващо се като уплашен бръмбар.
Бяха ги уцелили. За миг? — час? — ден? — кой да каже? — Вернер се беше пренесъл в Цолферайн — стои до трапа, изкопан от един миньор за две мулета, в края на някакво поле, зима е, Вернер е не повече от петгодишен, кожата на мулетата прозира и през нея смътно се мержелеят костите им, малки парченца пръст са полепнали по отворените им очи, а той е така гладен, че се чуди дали труповете не стават за ядене.
Чува как острието на лопатата удря в чакъл.
Чува сестра си да вдишва.
После — сякаш някаква опъната корда се е разтегнала докрай — нещо го дръпва обратно в приземието на хотела.
Подът вече не се тресе, но звукът не е изчезнал.
Той затиска с длан дясното си ухо. Грохотът си остава, жужене на милион пчели, съвсем наблизо.
— Някой да чува шум? — пита той, но думите му не стигат до него. Лявата страна на лицето му е влажна. Слушалките от главата му са изчезнали. Къде е тезгяхът, радиото, какви са тези тежести отгоре му? Маха горещи парчета дърво и камъни от раменете, гърдите и косата си. Да намери фенерчето, да потърси другите, да намери радиото, да търси изхода, да разбере какво е станало със слуха му: това му подсказва разумът. Опитва се да седне, но таванът се е смъкнал и той си удря главата.
Горещина. И става все по-горещо. Мисли си: затворени сме в кутия, хвърлена в гърлото на вулкан.
Минават секунди… или минути. Вернер остава на колене. Фенерчето. После другите. После изхода. После слуха. Сигурно тия от Луфтвафе вече преравят развалините, търсят ги. Но фенерчето му го няма… няма и как да застане прав.
В пълния мрак зрението му е премрежено от хиляди червени и сини блуждаещи езичета. Пламъци? Призраци? Стелят се по пода, издигат се към тавана, със странно успокояващо сияние.
— Мъртви ли сме? — извиква той в тъмнината. — Умряхме ли?
Шест етажа надолу
Ревът на бомбардировачите още не е затихнал, когато един артилерийски снаряд изсвирва над къщата и глухо издумква, взривявайки се наблизо. По покрива се посипва нещо — отломки? — сгурия? — Мари-Лор си казва гласно „Много си нависоко, драга“ и с усилие на волята изпълзява изпод леглото. Стига се е мотала. Пуска камъка в дървената къщичка, затваря покрива, завърта коминчето и мушка къщичката в джоба на роклята си.
Къде са й обувките? Лази по пода, но напипва само трески и натрошени стъкла от прозореца. Намира бастунчето си и тръгва по чорапи — през вратата, после по коридора. Миризмата на дим тук е по-силна. Подът е още хладен, стените — също. Ползва тоалетната на шестия етаж и по навик пуска водата, въпреки че казанчето вече няма да се напълни; души отново въздуха — бива, хладен е — и потегля.