Някои бързат към бомбоубежищата. Други си казват, че става въпрос за обикновено учение. Трети се бавят в търсене на одеяла, библии или колоди с карти.
Десантът в Нормандия се е състоял преди два месеца. Шербур е освободен, Кан и Рен — също. Половината Западна Франция е свободна. На изток руснаците са си върнали Минск; полската „Армия Крайова“ буни Варшава; а някои вестници дори имат смелостта да намекват за обрат във войната.
Но не и тук. Не и в тази последна цитадела на ръба на континента, последна германска твърдина на бретонския бряг.
Тук, както се шушне, немците са ремонтирали два километра от подземните коридори в основите на средновековните стени; изградили са нови отбранителни системи, нови канали, нови евакуационни изходи, удивително сложни подземни съоръжения. Под крепостта на полуостров Ла Сите, от другата страна на реката, срещу стария град, имало помещения за първа помощ, складове за боеприпаси, дори цял подземен лазарет, ако се вярва на слуховете.
Имало климатична инсталация, двесталитров воден резервоар, пряка телефонна линия до Берлин. Капани със самозадействащи се огнехвъргачки, мрежа от бункери с перископи, както и боеприпаси, достатъчни за всекидневен обстрел на морето в продължение на една година. Имало, както се шушне, хиляда готови на саможертва немци. Или пет хиляди. Може би повече.
Сен Мало — водата обгражда града от четирите му страни. Връзката с останалата част от Франция е съвсем условна: тротоар, мост, една плюнка пясък. Ние сме преди всичко граждани на Мало, казват жителите. После бретонци. И колкото да не е без нищо — французи.
В бурно време гранитът изглежда синкав. При най-висок прилив морето допълзява до подземията в самия център на града. При най-нисък — над повърхността му щръкват обраслите с миди ребра на безчислени отломки от корабокрушения. За три хиляди години този малък нос неведнъж е бил обект на обсади. Но не и като сегашната.
Възрастна жена гушва в скута си палаво пеленаче, внучето си. Докато уринира в една алея край Сен Серван, на километър и нещо разстояние, един пиян вдига листче от храстите. „Спешно!“, пише на него. „Евакуирайте се в провинцията!“
Противовъздушните батареи святкат из островите в далечината, тежките немски оръдия в стария град сипят с вой нови и нови снаряди над морето, а триста и шейсет французи, пленници в една островна крепост, наречена Фор Насионал, на половин километър разстояние от брега, стоят скупчени в огретия от лунна светлина вътрешен двор и се взират в мрака над себе си.
Четири години окупация и ревът на прииждащите бомбардировачи означават… какво? Избавление? Изтребление? Кречеталата на зенитната артилерия. Десетина гълъба, дремещи върху шпила на катедралата, се разлитат надолу и се понасят над залива.
Ул. „Воборел“ № 4
Мари-Лор Льоблан стои сама в спалнята си, вдишвайки дъха на листовката, която не може да прочете. Сирените вият. Тя затваря жалузите и пуска резето на прозореца. С всяка секунда самолетите приближат; всяка секунда е загуба. Би трябвало да хукне надолу. Към ъгъла на кухнята, в който малък капак води към подземие, пълно с прах, нагризани от мишките черги и прастари куфари, кой знае откога неотваряни.
Вместо това тя се връща при масата до леглото и коленичи край макета на града.
Пръстите й отново намират крепостните стени, „Холандския бастион“, малкото стълбище, водещо надолу. От този прозорец, точно тук, в истинския град, една жена тупа килимите си всяка неделя. А от този едно момче веднъж беше изкрещяло: „Гледай къде вървиш, сляпа ли си!“ Стъклата на прозорците дрънчат в рамките си. Зенитните оръдия бълват още един залп. Планетата напредва в орбитата си.
Под върховете на пръстите й миниатюрната улица „Естре“ пресича миниатюрната улица „Воборел“. Пръстите й завиват надясно, плъзгат се по входовете на къщите. Едно… две… три. Четири. Колко ли пъти го е правила?
Номер четири: високата като изоставено птиче гнездо къща, собственост на прачичо й Етиен. Където е прекарала четири години. Където в момента стои сама, коленичила на шестия етаж, докато една дузина американски бомбардировачи реват към нея.
Натиска навътре мъничката входна врата, освобождава една скрита ключалка и миниатюрната къща се отделя от макета. В ръцете й е колкото една от цигарените кутии на баща й. Бомбардировачите вече са толкова близо, че подът тръпне под коленете й. Отвън във фоайето кристалните висулки на полилея, окачен над стълбището, звънят. Мари-Лор завърта коминчето на малката къща на деветдесет градуса. После плъзга и отстранява трите дъсчици, образуващи покрива, и я обръща.