Но нищо не е както преди. Дърветата врат в соковете си, къщата тлее, а ключарят стои на чакълестата алея, под почти угасналата дневна светлина, и из главата му натрапчиво се върти една и съща мисъл: „Някой може да ни пресрещне. Някой може да знае какво нося в раницата.“
Тръгва с Мари-Лор обратно, почти подтичвайки.
— Папà, краката ми!
Той прехвърля раницата отпред, кара Мари-Лор да го яхне и я понася на гръб. Притичват през срутения портал с катастрофиралата кола и свиват не на изток, към центъра на Еврю, а в обратната посока. Силуети върху велосипеди се разминават с тях. Изпити лица, издължени от подозрителност, страх или и двете. Или страхът е в очите му?
— По-бавно, папà, моля те!
Сядат да си починат сред буренака, на двайсетина крачки встрани от пътя. Тъмна нощ, сови, подвикващи от дърветата, и прилепи, гонещи, насекоми из въздуха над канавката. Диамантът, напомня си ключарят, е само къс въглерод, престоял цяла вечност под огромно налягане в недрата на Земята и изхвърлен на повърхността през някой комин от лава. Някой го изрязва, друг го шлифова. И е толкова свръхестествен, колкото и едно листо… огледало… или нечий живот. В този свят има само шанс; шанс и закони на физиката. С други думи, в раницата му има просто една дрънкулка. За развлечение.
Зад него, над Еврю, един облачен фронт пламва веднъж, после втори път. Мълнии? По пътя пред тях успява да различи няколко декара неокосено сено и меките силуети на неосветени стопански сгради — къща и плевня. Никакво движение.
— Виждам хотел, Мари.
— Каза ми, че са пълни.
— Тоя изглежда свестен. Хайде. Не е далеч.
И отново я понася на раменете си. Поредните пет-шестстотин метра.
Прозорците на къщата си остават тъмни въпреки приближаването им. Плевнята е стотина метра по-нататък. Той се опитва да чуе нещо през бученето на кръвта в ушите си. Няма кучета, няма фенери. Вероятно и стопаните са избягали. Той оставя Мари-Лор пред вратите на плевнята, почуква леко, изчаква и почуква повторно. Катинарът е чисто нов, марка „Бюрге“; с инструментите си той го отваря без затруднение. В плевнята има овес, кофи за вода и сънливо кръжащи конски мухи, но не и коне. Таткото помага на Мари-Лор да се настани в ъгъла на едно от отделенията и събува обувките й.
— Воала! — казва той. — Един от гостите беше влязъл с конете си във фоайето и може да ти мирише малко, но портиерите в момента го изхвърлят. Ето го, заминава си. Сбогом, кончета! Марш в конюшнята!
Изражението й е отнесено. Объркано.
Зад къщата го чака зеленчукова градина. В сумрака различава рози, праз, салати. Ягоди, повечето още зелени. Крехки бели моркови с черна пръст, оплетена във власинките им. Никакви признаци на живот: никакъв селянин не се появява с пушка на прозореца. Ключарят се връща с една риза зеленчуци, пълни цинковата кофа с вода от крана, затваря вратата на плевнята и храни дъщеря си в тъмното. После сгъва палтото си, намества главата й върху него и избърсва лицето й с ризата.
Останали са му две цигари. Вдишай, издишай.
Следвай логиката. Всяко следствие си има причина и всеки проблем — решение. Всяка ключалка — ключ. Можеш да се върнеш в Париж, да останеш тук или да продължиш.
Отвън долита тихото подвикване на совите. Далечният тътен на гръмотевици, артилерия или и двете. Той казва:
— Много евтин хотел, ma chérie. Двайсет франка на нощ — вместо четирийсет! — ако сами си направим легло; така каза съдържателят на рецепцията. — Той се заслушва в дишането й. — И аз му викам: „Няма проблем, дадено.“ А той отвръща: „Ей сега ще ви донеса дъски и гвоздеи.“
Мари-Лор продължава да не се усмихва.
— И… при чичо Етиен ли отиваме?
— Да, Мари.
— Седемдесет и шест процентово лудия?
— Дядо ти — брат му — умря пред очите му; през войната. И… му влезе една муха… Почнаха да му се привиждат работи.
— Какви?
Скърцащият тътен на гръмотевиците вече е по-близо. Плевнята лекичко се тресе.
— Несъществуващи.
Паяци опъват мрежите си между гредите. Пеперудки се блъскат в прозорците. Завалява.