Выбрать главу

В дланта й се изсипва камъче.

Студено. С размера на гълъбово яйце. И формата на сълза.

Мари-Лор стиска мъничката къща в едната си ръка и камъчето в другата. Стаята й се струва като картонена кутия. Сякаш нечии гигантски пръсти всеки момент ще пробият стените й.

— Папà? — прошепва тя.

Подземие

Под фоайето на хотел „Пчела“ се намира издълбаната в скалите изба на капера. Зад щайгите, шкафовете и куките за закачане на сечива сивеят стени от гол гранит. Три огромни, ръчно дялани греди, довлечени преди векове от някоя древна бретонска гора и поставени на мястото им от конски впрягове, поддържат тавана на помещението. Една-единствена електрическа крушка хвърля колебливи сенки наоколо.

Вернер Пфениг сяда на сгъваем стол до един тезгях, проверява заряда на батерията и надява слушалки.

Радиостанцията е дуплексен приемо-предавател в стоманена кутия, с антена за 1,6-метровия обхват. Позволява му да се свързва с приемник на същата честота от горните етажи, с две други противовъздушни батареи в града и с подземния щаб на гарнизона от другата страна на устието.

Докато загрява, радиостанцията бръмчи. Някакъв мерач чете координати в слушалките, а някакъв артилерист ги повтаря. Вернер разтрива очи. Зад гърба му, чак до тавана, са натъпкани конфискувани ценности: навити гоблени, салонни часовници, шкафове и гигантски маслени пейзажи, целите напукани. На рафта срещу Вернер са наредени осем или девет гипсови глави с неясно за него предназначение.

Едрият като мечок сержант Франк Фолкхаймер слиза по тесните дървени стълби и се навежда, за да не се удари в талпите. Усмихва се бегло на Вернер и се разполага в тапициран със златиста коприна фотьойл с висока облегалка, с пушка върху огромните си бедра, където тя изглежда малко по-голяма от бухалка.

Вернер пита:

— Почва се, а?

Фолкхаймер кима.

Угася фенерчето и примигва с неуместно изящните си мигли в сумрака.

— Колко ще трае?

— Не много. Тук сме добре.

Бернд, инженерът, идва последен. Дребен човек с миша коса и разногледи очи. Затваря вратата след себе си, залоства я и сяда по средата на дървеното стълбище с унило изражение на лицето — страх или решимост, не се разбира.

Зад затворената врата сирените се чуват по-глухо. Крушката на тавана мъждука над главите им.

„Вода — мисли Вернер. Забравих водата.“

Втора противовъздушна батарея стреля от далечния край на града, после са обажда и осемдесет и осмицата над тях, гръмогласно, зловещо, и Вернер чува писъка на снарядите из въздуха. Каскади от прах извират със съскане от тавана. През слушалките до Вернер достига песента на австрийците отгоре:

auf d'Wulda, auf d'Wulda, da scheint d'Sunn a so gulda*

Фолкхаймер сънливо чопли някакво петно върху панталоните си. Бернд духа в шепите си. Радиостанцията пращи от промените в скоростта на вятъра, атмосферното налягане и прохождението. Вернер мисли за дома: фрау Елена, наведена над патъчките му; затяга на двоен възел връзките им. Звезди, които се нижат зад стъклото на капандурата. Малката му сестра Юта, наметната с юрган; от лявото й ухо виси слушалка.

Четири етажа по-горе австрийците лашкат още един снаряд в димящия затвор на осемдесет и осмицата, проверяват повторно азимута и затискат уши по време на изстрела, но долу в подземието Вернер чува само радиогласовете от детството си. „Богинята на историята погледна надолу към Земята. Пречистване може да се постигне само чрез адски огън.“ Вижда гора от умиращи слънчогледи. Вижда и ято косове, избухващи от едно дърво.

* Над Вълтава, над Вълтава грее слънцето златно (нем.) — Б.р.

Огън!

…седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. Под илюминаторите на мерачите пробягва море… сега покриви… Два по-малки самолета очертават коридора с дим и водещият ескадрилата сгромолясва полезния си товар, единайсет други последват примера му. Бомбите политат косо; бомбардировачите се издигат и набират височина.

Долната половина на небето почернява от петна. Прачичото на Мари-Лор, затворен с няколкостотин като него във Фор Насионал, на половин километър навътре в морето, стиска очи и си казва: „Скакалци!“, а от някое потънало в паяжини ъгълче на съзнанието му изскача зазубрената по вероучение поговорка: „Скакалците си нямат цар, но нападат в строй“.

Адски орди… чували с боб… разкъсани броеници… Хиляди възможни сравнения и всичките са слаби. Четиридесет бомби на самолет, общо четиристотин и осемдесет; трийсет и шест тона смърт.