От небето се срутва лавина. Ураган. Чаши за чай падат от рафтовете. Картини се откачат от гвоздеите. След четвърт секунда сирените вече няма да се чуват. Нищо няма да се чува. Ревът раздира тъпанчета.
Противовъздушните оръдия изстрелват последните си снаряди. Дванайсетте бомбардировача правят обратен завой и потъват невредими в синята нощ.
На шестия етаж на улица „Воборел“ № 4 Мари-Лор пропълзява под леглото и притиска камъчето и къщичката до гърдите си.
В подземието на хотел „Пчела“ самотната крушка на тавана примигва и угасва.
Едно
1934 г.
Muséum National d'Histoire Naturelle*
Мари-Лор Льоблан е високо и луничаво шестгодишно парижко момиче с бързо влошаващо се зрение, когато баща й я праща на една от детските обиколки на музея, в който работи. Разводач е един от уредниците, гърбав старец, немного по-висок от децата. Потропва с бастуна си за внимание и повежда десетината малки посетители през градината към залите.
Децата виждат как служители повдигат с макара бедрената кост на фосилизиран динозавър. Виждат в хранилището препариран жираф с проядени от молци дупки по кожата му. Надничат в чекмеджетата на препараторите, пълни с пера, нокти и стъклени очи; прелистват страниците на двестагодишен хербарий с орхидеи, маргаритки и всякакви други растения.
Накрая се качват по шестнайсетте стъпала към отдела по минералогия. Водачът им показва ахат от Бразилия, виолетови аметисти и един метеорит на поставка, стар — по думите му — колкото самата Слънчева система. След това ги превежда, строени в редичка, през две вити стълби и няколко коридора до някаква желязна врата с ключалка.
— Край на обиколката — казва той.
Едно момиче пита:
— А какво има оттук нататък?
— Друга заключена врата, малко по-малка.
— А по-нататък?
— Трета заключена врата, още по-малка.
— След това?
— Четвърта врата, пета… и така до тринайсетата заключена по-голяма от обувка.
Децата извиват шии:
— А после?
— Зад тринайсетата вратата — водачът вдига сбръчканата си ръка — е „Лумналото море“.
Недоумение. Суетня.
— Хайде… не сте ли чували за „Лумналото море“?
Децата клатят глави. Мари-Лор се взира с присвити очи в голите крушки, закачени през три метра на тавана; всяка с многоцветен ореол, който бавно се мести в полезрението й.
Водачът увесва бастуна на китката си и потрива ръце.
— Дълга история. Слуша ли ви се?
Те кимват.
Той прочиства гърлото си.
— Преди векове на мястото, което сега наричаме Борнео, един принц се навел и вдигнал някакво синьо камъче от едно сухо речно корито, защото му харесало. На връщане към двореца бил нападнат от непознати ездачи и намушкан в сърцето.
— Намушкан?
— Вярно ли?
— Млъквай, бе! — се обажда едно момче.
— Крадците прибрали накитите му, коня, всичко. Но малкото синьо камъче било в шепата му и не го забелязали. Умиращият принц успял да се довлече до вкъщи. Десет дни лежал в безсъзнание. Но на десетия ден, за удивление на околните, се изправил, отворил ръката си и в нея било камъчето.
Лекарите на султана казали, че това е чудо, че принцът не би трябвало да оцелее след такова нараняване. Болногледачите казали, че камъчето сигурно има целебна сила. Бижутерите на велможата казали нещо друго: че камъчето е най-големият необработен диамант, който някога са виждали. Най-умелите майстори го шлифовали в продължение на осемдесет дни и когато бил готов, брилянтът заблестял, ослепително син, син като тропическо море, но с червено петънце вътре, като пламъче в капка вода. Султанът разпоредил да инкрустират диаманта в короната на принца и се твърдяло, че когато младият владетел сядал, огрян от слънцето, на престола си, синият диамант заискрявал така, че превръщал фигурата на принца в ослепително безтегловно сияние.
— Вярно ли? — пита едно момиче.
— Млъквай! — срязва я пак момчето.
— Камъкът бил наречен „Лумналото море“. Според някои бил вълшебен, тъй като помогнал на принца да оцелее. Но започнали да се случват странни и злокобни събития. За по-малко от месец починали двама от братята на владетеля: първият се удавил, а вторият бил ухапан от змия. Не минали и шест месеца и баща му се разболял и също напуснал света на живите. Най-сетне, сякаш за капак на всичко, съгледвачи доложили, че от изток напира огромна армия.
Принцът свикал съветниците на баща си. Всички му казали да се готви за война — с изключение на някакъв свещеник, който разказал едно свое видение. Според него богинята на земята създала „Лумналото море“ като дар за любимия си, бога на океаните, и му го изпроводила по реката. Но когато реката пресъхнала и принцът го намерил на дъното й, богинята се разярила. Проклела камъка и всеки, който го притежава.