Децата са изпружили шии и слушат; Мари-Лор — също.
— Проклятието било такова: този, у когото е камъкът, живее вечно, но нещастията валят едно след друго над близките му.
— Как така да живее вечно?
— Но ако носителят изберял да хвърли камъка в морето — там, където той би трябвало да бъде — проклятието щяло да се вдигне. Принцът, вече султан, мислил три дни и три нощи и в крайна сметка решил да запази камъка. Бил му спасил живота, а и щял да го пази в бъдеще. Колкото до свещеника — принцът разпоредил да му отрежат езика.
— Леле! — казва най-малкото момче.
— Груба грешка — казва най-високото момиче.
— Дошли нашествениците — казва разводачът, — сринали доземи двореца и убили всички, които срещнали по пътя си; никой не видял принца оттук насетне и цели два века „Лумналото море“ било в забвение. Според някои било нарязано на по-малки диаманти, според други принцът продължил да го притежава, но вече в Япония или Персия, където заживял като скромен селянин, без да остарява, както предвиждала поличбата.
Така камъкът изчезнал от хоризонта на историята. Докато един ден в мините Голконда в Индия показали на някакъв френски търговец на скъпоценни камъни огромен крушовиден диамант. Сто трийсет и три карата. Почти съвършен. Голям колкото гълъбово яйце — според записките на търговеца — и син като морето, с малка червена искрица в центъра. Направили отливка на диаманта и търговецът я изпратил на един запален колекционер на скъпоценности, херцог от Лотарингия, като го предупредил за слуховете и проклятието. Благородникът бил толкова запленен, че решил да рискува. Търговецът го пренесъл до Европа, а херцогът го инкрустирал върху бастуна си и ходел с него навсякъде.
— Опа-а…
— Не минало и месец и благородникът се разболял от гърло. Двама от любимите му слуги паднали от покрива и умрели. Единственият му син загинал след злополука по време на езда. Въпреки че всички уверявали херцога, че никога не е изглеждал по-добре, той бил скован от страх, спрял да излиза и да приема посетители. Най-сетне, като се уверил, че има работа с прокълнатото „Лумнало море“, помолил краля да прибере камъка в своя музей, при условие че го държи заключен в нарочно направен трезор, който да не се отваря в продължение на двеста години.
— И?
— И… оттогава са изминали сто деветдесет и шест години.
Всички деца мълчат. Някои пресмятат на пръсти. После вкупом вдигат ръце:
— Може ли да го видим?
— Не.
— Поне да отворим първата врата?
— Не.
— Вие виждали ли сте го?
— Не съм.
— Тогава откъде знаете, че наистина е там?
— Просто вярвам.
— Колко е цената му, господине? Може ли с него да се купи Айфеловата кула?
— Диамант с тази големина и рядкост може да купи поне пет кули.
Въздишки.
— Всички тези врати заради крадци ли са?
— Не — казва водачът и им намигва. — Заради проклятието.
Децата утихват. Две-три отстъпват назад. Мари-Лор сваля очилата си и светът се размива.
— Защо — пита тя — просто не вземат диаманта и не го хвърлят в морето?
Уредникът я поглежда; останалите деца — също.
— Ти… кога за последен път си видяла някой да хвърля пет Айфелови кули в морето?
Смях. Мари-Лор се смръщва. Някаква си желязна врата с месингова ключалка.
Обиколката свършва, децата се разотиват, а уредникът завежда Мари-Лор при баща й в Голямата зала. Той намества очилата върху нослето й и измъква едно листо от косата й.
— Как беше, ma chérie?
Малко кафяво врабче хвръква от гредите и каца на плочките пред нея. Мари-Лор му поднася отворената си длан. Врабчето накланя глава, чуди се. И отлита.
След месец момичето ослепява.
* Национален природоисторически музей (фр.) — Б.р.
Цолферайн
Вернер Пфениг израства на петстотин километра североизточно от Париж, в място, наречено Цолферайн: въгледобивен комплекс с площ от шестнайсет хиляди декара в околностите на Есен, Германия. Антрацит, стомана и земя, осеяна с кратери. Димят комини, локомотиви сноват напред-назад по прокарани над терена насипи, а над купищата шлака стърчат оголени дървета, като ръце на скелети, протягащи се от преизподнята.
Вернер и по-малката му сестра Юта са отгледани в Дом за деца — двуетажно тухлено сиропиталище на ул. „Виктория“, чиито стаи са запълнени с кашлица на болни деца, плач на новородени и очукани куфари, в които дреме последното имущество на починалите родители: кърпени дрехи, потъмнели сватбени прибори, бледи амбротипии на бащи, погълнати от мините.