Ключарната
Вродено перде. Двустранно. Нелечимо.
— Виждаш ли това? — питат лекарите.
„Виждаш ли това“… Мари-Лор няма да види вече нищо.
Места, които са й били познати — като четиристайния апартамент, в който живее с баща си, малкия сенчест площад в края на тяхната улица… — са се превърнали в лабиринти, изпълнени с опасности. Чекмеджетата никога не са мястото си. Тоалетната е бездна. Чашата с вода е или твърде близо, или твърде далеч; пръстите й са прекалено големи; винаги.
Какво е слепотата? Там, където трябва да има стена, ръцете й не намират нищо. Където не трябва да има нищо, някакъв крак на маса я удря по кокалчето. По улиците ръмжат коли; във въздуха шумолят листа; във вътрешното й ухо бучи кръв. На стълбището, в кухнята, дори до леглото гласове на възрастни говорят с езика на отчаянието.
„Бедното дете.“
„Бедният господин Льоблан.“
„Няма късмет, горкият. Баща му загина във войната, съпругата му почина при раждане. И сега това.“
„Сякаш са прокълнати.“
„Вижте го само. И нея.“
„Трябва да я изпрати някъде.“
Първите месеци са време на охлузвания и произшествия: стаи, които се накланят като платноходки, полуотворени врати, които я блъскат в лицето. Единственото й спасение е леглото, подгъвът на юргана, допрян до брадичката й, докато баща й пуши поредната си цигара на стола до нея, дялкайки някой от малките си модели, потропването на чукчето и ритмичното, успокояващо стържене на шкурката.
Отчаянието не трае дълго. Мари-Лор е съвсем млада, баща й — безкрайно търпелив. Проклятие? Няма такова нещо. Късмет — може би: лош или добър. Неуловимо предразположение — според деня — към успех или провал. Но не и проклятие.
Шест пъти седмично той я буди преди разсъмване и тя го държи за ръце, докато я облича. Чорапки, рокля, пуловер. Ако има време, я кара сама да си върже обувките. После пият заедно по чаша кафе в кухнята: горещо, силно, с толкова захар, колкото й душа иска.
В седем без двайсет тя взима бастунчето си от ъгъла, промушва пръстче през една от задните гайки на колана му и го следва през три етажа и шест пресечки до музея.
Точно в седем той отключва вход № 2. Лъхват ги познатите миризми: на мастилени ленти за пишеща машина, лъснати с паркетин подове, минерален прах. Следва познатото ехо от стъпките им, докато прекосяват Голямата зала. Той поздравява нощния пазач, после разпоредителя с две неизменни думи, повтарящи се: „Здрасти, здрасти!“
Два завоя наляво, един надясно. Баща й подрънква с ключове. Изщраква брава и се отваря врата.
В ключарната, в шест стъклени витрини, на шишове, са закачени безброй железни ключове. Обикновени, касови, кухостеблени и декоративни, ключове за асансьори и шкафове. Дълги колкото лакътя на Мари-Лор и по-къси от палеца й. Бащата на Мари-Лор е главен ключар на Националния природоисторически музей.
По оценка на баща й общо за целия музеен комплекс — с неговите лаборатории, хранилища, четири отделни, общодостъпни експозиции, менажерия, оранжерии, парцели с лечебни и декоративни растения в Ботаническата градина плюс десетина порти и павилиони — се събират около дванайсет хиляди ключа. Никой не е достатъчно осведомен, за да оспори това мнение.
Всяка сутрин той застава пред таблото с ключове и ги раздава на служителите: гледачите от Зоологическата градина идват първи, чиновниците пристигат запъхтени към осем, след тях се строяват техниците, библиотекарите и научните сътрудници, а учените се влачат последни. Всичко е номерирано и обозначено с цвят. Всеки, от пазачите до директора, е длъжен постоянно да носи ключовете си. Никой няма право да си отива вкъщи с тях или пък да си ги държи в бюрото. Все пак в музея се пази безценен нефрит от тринайсети век, каванзит от Индия и родохрозит от Колорадо; а в един сейф, дело на баща й, стои флорентинска купа, издълбана от лазурит; всяка година учени от цял свят бият хиляди километри път, за да я подложат на изследвания.
Татко й я изпитва. Касов или секретен ключ? Ключ за шкаф или катинар? Местонахождението на витрините и съдържанието на шкафовете. Слага неочаквани предмети в ръцете й: крушка, вкаменелост от риба, перо от фламинго. В продължение на един час всяка сутрин — дори и в неделя — я кара да се упражнява с брайловата азбука. „А“ е точка, горе в ъгъла. „Б“ са две точки една под друга. „Жан“… „отива“… „до“… „фурната“. „Жан“… „отива“… „до“… „млекарницата“.