Но не и Мрачни.
Едва ли някога ще видите Бетелгойзе, заради облачната покривка, а ако случайно го видите ще предпочетете да не го бяхте виждали, поради жегата. Пустини, ледени равнини и джунгли, непрестанни бури, температурни екстремуми и неприятни ветрове — навсякъде на Мрачни се срещаха най-разнообразни комбинации от гореописаните, което бе и причината да бъде наречен така. Няма остров на спокойствието, няма приятно място.
Защо Земята наела Сандоу да сътвори такъв ад?
Ами, криминално проявените трябва да бъдат приобщавани, трябва да им се дават права. Но в това отношение винаги са съществували и определени дискриминационни тежнения. На осъденият престъпник понастоящем се дава право на известна доза неприятни изживявания, заедно с терапията, за да може, предполагам, тя да проникне — не само в душата, а и в кожата.
Мрачни бе свят затвор.
Максималната присъда на Мрачни бе пет години. Моята беше три. Освен всичко, което казах дотук, можеш да свикнеш с това място. Искам да кажа, че жилищните условия бяха добри — климатици, прилично отопление или охлаждане, както се наложи — и си свободен да се придвижваш навсякъде; можеш да доведеш семейството си, или да си направиш такова; дори можеш да изкарваш пари. Имаше много свободни работни места, имаше магазини, театри, църкви и почти всичко, което можеш да откриеш на всеки друг свят, въпреки че тези бяха по-грубовати, а и доста често се помещаваха под земята. Можеше и, ако държиш, просто да седиш и да блееш тъжно. Пак те хранят. Единствената разлика между Мрачни и който да е друг свят се състоеше в това, че не можеш да го напуснеш, докато не ти изтече присъдата. На цялата планета се намираха приблизително триста хиляди души, от които, може би, деветдесет и седем процента бяха затворници и семействата им. Аз нямах семейство, но това няма нищо общо с темата.
А може би има. Не знам. Някога имах.
Имаше градина, в която работех, съвсем сам ако не броим роботите. През половината време тази градина биваше полузалята от водата, а през другата половина, изцяло под водата. Намираше се надолу по долината, а над нея се извисяваха на хълмисти склонове високи дървета, а аз живеех в слънчево непромокаемо бунгало с малка лаборатория и компютър, и ходех, в зависимост от времето бос, по шорти или във водолазна екипировка, и от време на време събирах реколтата си и засявах отново градината и в началото мразех всичко това.
Сутрин понякога ми се струваше, че светът е изчезнал нанякъде, а аз съм отнесен в чистилището. След това празнотата се разтваряше в обикновена мъгла, а след това в изпарения с форми на рептилии, които изчезвайки, плъзгайки се и ме оставяха насаме с още един ден. Както казах, в началото мразех всичко това; но както също казах, с мястото се свикваше. Аз, може би, свикнах, защото проектът ми ме заинтригува.
Ето поради тази причина, когато чух вика „Желязо!“, донякъде не му обърнах абсолютно никакво внимание.
Аз си имах проект.
Земята не можа — подчертавам — не можа да плати тарифата на Сандоу, за да им построи свят, достатъчно мизерен, за да служи едновременно за затвор и за тренировъчна база на военните. След което Сандоу им отправи офертата си и това реши съдбата на Мрачни. Той им даде тарифа с отстъпка и им обеща изобилие от средства за терапия. Нали контролираше голяма част от индустриалните мощности.
Лабораториите, предполагам, са нещо хубаво, служещо просто за тестване на оборудване. Получаваш там всички видове цифри, които те интересуват — граници на напрежение, температурно съпротивление, и подобни неща. След това пускаш продукта на полето и нещо, което не си сетил да провериш го издънва. Предполагам, че на Сандоу това му се е случвало много пъти, и поради това е решил да вкара парче от полето в лабораторните си блага.
Пълния с резки промени Мрачни, бе опитния полигон за безбройни неща. Някакви момчета се занимаваха само с каране на возила напред и назад през различни климатични пояси, записвайки всички възникнали повреди. Всички странни грубовати постройки, които споменах, също бяха опитни екземпляри, и техните копия един ден несъмнено щяха да изскочат в други светове. Само споменавате нещо и някой на Мрачни заживява с него. Аз живеех с храната.
И един ден се разнесе вик, „Желязо!“ Аз го игнорирах, разбира се. Бях чул слуховете още преди да пожелая да изтърпявам присъдата си на Мрачни.
Присъдата ми беше изтекла преди повече от година, но аз стоях. Можех да си тръгна по всяко време, но не го правех. Доколкото разбирам себе си, първо имаше нещо, което исках да докажа, а и впоследствие се оказах погълнат изцяло от проекта.