Франсис Сандоу тестваше на Мрачни доста неща, но доколкото това засягаше мен, най-интересното бе един вторичен продукт на местната екология. В моята долина имаше нещо особено, нещо, което караше ориза да расте толкова бързо, че чак го виждаш. Самият Сандоу не знаеше какво е то и проектът, за който кандидатствах бе предназначен именно да го открие. В случай че съществуваше нещо ядивно, готово за жътва две седмици след като е било засято, то представляваше такава благодат за нарастващата популация на галактиката, че тайната му си струваше почти всяка цена. И аз тръгнах въоръжен срещу змиите и водните тигри; Жънех, анализирах, вкарвах данните в компютъра. Фактите се натрупваха бавно, минаваха години, докато пробвах първо едно нещо, след това друго; и ми се струваше, че съм на няколко реколти разстояние от отговора, когато някой изпищя „Желязо!“. Глупости!
Бях отхвърлил наполовина това, което исках да докажа, че е недоказуемо и в този момент във времето, единственото нещо, което исках, бе да стигна до крайния отговор, да го представя на вселената и да кажа „Ето. Направих тук нещо, с което плащам отнетото от мен. Да считаме сметките за уредени, а?“
При едно от редките ми слизания в града говореха само за това, за желязото. Не ги харесвах особено — искам да кажа, хората — която бе и причината още от началото да пожелая проект, в който да работя сам. Те разискваха дали ще има преселение и някои от коментарите бяха направени по адрес на хора като мен, които можели да напуснат, когато пожелаят. Аз, естествено не им отвърнах. Моята терапевтка, която не бе одобрила, че бях взел работа за сам човек, също не искаше да се занимавам с крамоли и враждебност и аз бях последвал съвета й. Но след като присъдата ми изтече, спрях да се виждам с нея.
Ето защо, останах изненадан, когато чух звънеца за посетители и отворих вратата, през която тя почти влетя, обсипана от небесния дъждомет с вода до коленете и тласкана в гърба от вятър със скорост петдесет километра в час.
— Сюзън!… Влизай. — казах.
Струва ми се, че вече влязох. — каза и аз затворих вратата след нея.
— Дай да ти простра дрехите.
— Благодаря. — и й помогнах да се измъкне от нещо, прилично на умряла змиорка, след което го проснах на закачалката в коридора.
— Имаш ли нещо против чаша кафе?
— Не.
Тя ме последва в лабораторията, която играеше ролята и на кухня.
— Слушаш ли си радиото? — попита, а аз и връчих чаша.
— Не. Повреди се преди около месец и изобщо не ми се занимаваше да го ремонтирам.
— Е, вече е официално. — каза, — изтегляме се.
Погледнах внимателно червения й бретон и сивите й очи изпод съответно червеникавите вежди и си спомних какво ми беше казвала относно обратното пренасяне, когато й бях пациент.
— Все още пренасям, — казах и видях как се изчервява иззад луничките си; и — Кога?
— Започва вдругиден, — каза и червенината й бързо изчезна. — Викат спешно кораби отвсякъде.
— ясно…
— … Реших, че ще е по-добре да знаеш. Колкото по-рано се регистрираш на летището, толкова на по-ранен кораб ще те зачислят.
Сръбнах от кафето си.
— Благодаря. Имаш ли понятие колко ще трае?
— Очакванията са от две до шест седмици.
— Имаш предвид „по груби сметки“.
— Да.
— Къде ги отвеждат?
— По местни зандани на тридесет и два различни свята, за времето, което им остава.
Аз се засмях.
— Какво смешно има?
— Животът, — казах — Обзалагам се, че Земята е бясна на Сандоу.
— Съдят го за нарушаване на договора. Нали знаеш, че е дал гаранция за света.
— Съмнявам се, че гаранцията покрива това. А и не би могла.
Тя вдигна рамене и отпи от кафето си.
— Не знам. Знам само това, което съм чула. Ти по-добре затваряй сергията и отивай да се регистрираш, ако искаш да се измъкнеш по-скоро.
— Не искам, — казах — — Близо съм до отговора. Надявам се да приключа проекта. Шест седмици може да ми стигнат.
Очите й се разшириха и тя свали чашата от устните си.
— Това е абсурд! — каза — Що за полза ще има, ако ти умреш и никой не разбере отговора, който си открил?
— Ще се справя, — казах и си припомних едно мое становище, което навремето исках да докажа. — Смятам, че ще се справя.
Тя се изправи.
— Слизай долу да се регистрираш!
— Това е прекалено директна терапия, не мислиш ли?
— Щеше ми се да беше останал в терапията.
— Вече съм стабилен и с всичкия си. — казах.
— Може и да си. Но, ако ми се наложи да кажа, че не си, и че трябва да те изследват и да те махнат от този свят, ще го направя!