Може би бях луд. Времето ми беше напълно заето, от техническа гледна точка. Но да се озовеш толкова близо и накрая да видиш как всичко избухва в пламъци — струваше си риска. В крайна сметка, щяха да са необходими години, за да се възпроизведе опитната ми постановка тук. Долината беше,своего рода, игра на природата, случайно място, възникнало след милиони години еволюция, всичките сгъстени с помощта на наука, която не бях почнал дори да разбирам, в десетилетие и нещо. Работех и чаках.
Звънецът за посетители се обади.
Този път не валеше, дори облачната покривка показваше първите признаци на разкъсване от месеци насам. Но тя, въпреки всичко, влетя като че бурята отново я тласкаше.
— Трябва да се махаш, — каза — На прага е! Всеки момент може да…
Аз я зашлевих.
Тя прикри лицето си и стоя около минута изправена, треперейки.
— Добре. Бях изпаднала в истерия, — каза — но е истина.
— Разбрах още първия път. Ти защо още се мотаеш тук?
— — Много добре знаеш, по дяволите.
— Кажи го. — изрекох и я заслушах с внимание.
— Заради теб, естествено! Тръгвай! Веднага!
— Почти съм готов, — казах — тази нощ или утре, най-вероятно. Прекалено близо съм, за да се предам.
— Помоли ме да се оженя за теб, — каза — Добре. Ще го направя, ако в този момента си грабнеш четката за зъби и се махнеш оттук.
— Преди седмица може би щях да кажа „Да“. Но не и сега.
— Последните кораби тръгват. В момента на Мрачни има не повече от сто човека и те също ще са си тръгнали преди залез слънце.
— Как ще заминеш след това, дори и да решиш.
— Няма да бъда забравен. — казах.
— Да. Вярно е. — Тя се усмихна накриво. — Последната совалка ще направи проверка преди излитане. Компютърът ще сравни списъка на евакуираните с директорията на Мрачни. Ще изскочи твоето име и ще изпратят долу специална совалка-търсач, специално за теб. Това ще те накара да се чувстваш важен, нали? Наистина търсен. След което ще те натоварят и ще те откарат, независимо дали си готов и точно така ще стане.
— Дотогава може да съм се сдобил с отговора.
— А ако не си?
— Ще видим.
Подадох и носната си кърпичка и я целунах, когато го очакваше най-малко — докато си издухваше носа — което я накара да изцапа ботуша си и изтръгна от устата й съвсем неженствена приказка.
След това. — Добре. Ще стоя с теб, докато дойдат да те вземат. — каза — Някой трябва да се грижи за теб, докато изпратят конвой.
— Сега трябва да отида да погледна един разсад, — казах — Извини ме. — и нахлузих високите си ботуши, премятайки на рамо харпуна, докато излизах.
Застрелях две змии и един воден тигър — два звяра преди да стигна до разсада и един след това. Докато бях навън, облаците се разкъсаха и измежду тях се показаха късове кървав Бетелгойзе. Роботите разкараха труповете, а аз този път не спрях да ги меря.
Сюзън ме наблюдаваше от лабораторията, запазвайки мълчание почти цял час, докато не й казах: — Може би утрешните проби…
Тя погледна през прозореца навън и нагоре към пламтящите небеса.
— Желязо. — каза и на бузата й имаше сълзи.
Желязо. Да, това е нещо, на което не можеш просто да се изсмееш. Не можеш да го накараш да се махне като просто го пренебрегнеш. Маха се само след като го направи по своя си начин.
Век след век генералската звезда на Орион е изгаряла в недрата си водород, преобразувайки го в хелий. След време хелиевото ядро започнало да се свива и хелиевите ядра се слели и образували въглерод, произвеждайки излишна енергия, явно Орион е искал да държи униформата си в пълен блясък. След това, когато този номер се изтъркал, за да продължи в същия дух, той изградил кислород и неон от водорода, повишавайки допълнително температурата на ядрото. Страхувайки се, че и това ще го подведе, минал на магнезий и силиций. След това на желязо. Някои спектроскопични уреди ни бяха позволили да надзърнем какво се случва в центъра. Генерал Орион бил използвал всичките си номера, с изключение на един. Не му били останали други източници, освен да превърне обратно желязото в хелий, чрез свиване на гравитационното поле на звездата си. Това изисква далеч по-драстичен и бързо свиващ процес. Това, разбира се, би му дало блясъка на славата, както и едно бяло джудже, което вечно да носи на рамото си като звезда. След двеста и седемдесет години на Земята щяха да видят Новата и той все още щеше да изглежда доста добре, което предполагам означава нещо много. Военните мозъци ги бива по тази част.