— Същество с подобна интелигентност не може да бъде просто механика. Отнасям се с тях като с хора.
Това изчерпваше темата.
Тя държеше дори Макс, който беше съвсем безпомощен. Той почти не разбираше какво се иска от него. Госпожа Ларднър ожесточено възразяваше.
— Нищо подобно! Той може да поема шапки, палта и да ги съхранява. Може да ми подава предмети. Изобщо върши много неща.
— Но защо не го изпратиш на ремонт? — попита я веднъж нейна приятелка.
— О, не мога! Той си е такъв и е много чаровен. В крайна сметка позитронният мозък е толкова сложен, че никой не би открил причината. Ако го направят съвършен, не би бил толкова обичлив. Не бих желала да се променя.
— Но ако е повреден — настоя приятелката й, наблюдавайки тревожно Макс, — той би могъл да бъде и опасен!
— Глупости — беше се изсмяла госпожа Ларднър. — Имам го от години. Той е абсолютно безопасен и изключително сладък!
Всъщност Макс изглеждаше напълно като останалите роботи — метално излъскан хуманоид, ала безизразен.
Но за милата госпожа Ларднър всеки от роботите й притежаваше своя индивидуалност. Всички бяха сладки и обичливи. Това беше част от човешката й същност.
Кой би допуснал, че е способна на убийство?
Последният човек, когото биха си представили убит, бе Джон Семпър Травис. Въздържан и любезен, той сякаш не живееше в реалния свят. Сложните лабиринти на мозъка му го правеха изключителен математик. Той беше един от най-талантливите конструктори на позитронен разум.
Джон Травис бе главен инженер в Корпорацията „Американски роботи и механични същества“.
Беше също и ентусиазиран аматьор в светлинната скулптура. Беше написал книга, опитвайки се да обясни как математиката, моделираща позитронните пътища, би могла да се приложи в естетиката.
Опитът му обаче да приложи теорията на практика, бе претърпял отчайващ неуспех. Скулптурите, които моделираше според математическите принципи, бяха тромави и механично безинтересни.
Това беше единствената причина, която помрачаваше иначе спокойния му и безметежен живот. Този факт го правеше наистина нещастен. Той градеше майсторски теориите си, но не успяваше да ги приложи. Ако само успееше да сътвори една светлинна статуя…
Естествено, той беше запознат с творчеството на госпожа Ларднър. Тя беше всепризнат гений в областта на изкуството, но не разбираше нищо от роботна математика. Много пъти беше разговарял с нея, но тя отказваше да му обясни методите си. Той дълбоко се съмняваше, че такива изобщо съществуват. Дали не ставаше дума за интуиция? Но дори интуицията можеше да бъде математично моделирана. Най-сетне получи покана за едно от партитата й. Трябваше да я види на всяка цена.
Господин Травис пристигна доста късно. Беше се опитал да довърши една светлинна статуя, но отново се беше провалил.
Той поздрави почтително госпожа Травис и каза:
— Този робот, който пое шапката и палтото ми, беше доста странен!
— Това е Макс.
— Той не функционира нормално, освен това е стар модел. Учудвам се как досега не сте го върнали във фабриката?
— О, не — отговори домакинята. — Само бих си създала излишни неприятности.
— Ни най-малко, госпожо Ларднър. Ще се изненадате колко е просто. Като главен инженер, аз имам право да извършвам ремонти. Отне ми известно време, но сега Макс изпълнява заповедите перфектно.
Върху нежното и красиво лице на госпожа Ларднър, за пръв път в нейния живот, се изписа гняв. Сякаш чертите й се зачудиха как да го изпишат.
— Вие сте го ремонтирал — изсъска тя. — Но той създаваше моите светлинни скулптури! Това беше неговият основен недостатък, който не бихте могли да възстановите никога!
Беше чиста случайност избликът й на гняв да стане точно пред инкрустираната със скъпоценни камъни кама от Камбоджа.
Лицето на Травис също бе изкривено.
— Искате да кажете, че ако внимателно бях проучил повредата в позитронния му мозък, аз бих могъл да разбера…
Госпожа Ларднър вдигна прекалено бързо ножа и никой не успя да я спре. Травис не се и опита да се отдръпне. Като че с удоволствие посрещна острието. После някои разправяха, че сякаш е искал да умре.