90. (17 април). Очакването, наситено с доверие към Владиката, вече е плодоносно само по себе си. Дори и ако очакваното не се сбъдне в предполагаемите форми, състоянието на съзнанието притегля строителните частици към запалените огньове и те продължават да растат. Вярата и очакването са тясно свързани. Духът укрепва и расте при тези огньове. Огньовете на духа са нужни за еволюцията и не е ли все едно какво ги кара да горят, осветявайки цялата аура и увеличавайки нейната светимост. С това се увеличава подвигът на внасяне Светлина в мрачината на обикновеното съществуване. Целта на Учението е запалването на огньовете на духа и преобразяване на живота чрез тях. Над всички хорски разединения и над всички ограничения Ценим горещото сърце, отхвърляйки всички условности на времето, епохата и външните различия. Ако Светлината грее отвътре и озарява околната сфера, възвишавайки я с това, не е ли все едно в чие сърце се е утвърдила. Няма значение нито възрастта, нито пола, нито народността, нито образованието, нито цвета на кожата, нито всички останали външни признаци на човека, отличаващи хората един от друг. Днес разделянето на човечеството става по светлосянката и този, който е от тъмата, той не е наш. Друг критерий нямаме. Пазете се от погасяването на огньовете. Носейки огньовете, ги пазете. Много са гасителите. Пред всичко и над всичко Ценим огньовете на духа.
91. (19 април). Пребиваването на човека на планетата е лишено от краен смисъл. Това не е учудващо, защото край няма. Не е ли странно да се мисли, че нищо, съществуващо в природата, няма край, както няма и начало. Всяко явление е само продължение на това, което го е предшествало по-рано, което е било причина, предизвикала го за проявяване. Зад всяко следствие е породилата го причина, зад всяко завъшване-верига от нови следствия или явления, произтичащи от него. Казват, че смъртта на човека означава край. Но това не е край, а начало на продължението на живота в Надземното. Загиват и светове, но материята им отива за образуването на нови, а духо-монадите на проявените върху тях форми преминават на нови планети, продължавайки своята безкрайна еволюция. Както пространството няма край, така и времето-начало и край, тъй като всичко е затворено в безпределността, а безпределността е само форма на изразяване на всичко, което съществува в нея. Всичко съществуващо в пространството евоюлира в спирално-цикличната пулсация на живота. Пулсира атомът, пулсира сърцето, пулсира слънцето в нарастващ и забавящ се ритъм, в прявлението на еволюцията и инволюцията. Целият проявен космос е подчинен на Великия закон на ритъма, както и животът на отделните същества, на човека и на цели народи. Всичко се извършва в рамките на закона, който представлява форма на изразяване на живота. Да се навлезе в ритъма на космоса, означава да се постигне тайната на проявения живот и, сливайки се с него, да се намери своето място в безпределността върху стълбата на проявените форми, т.е. стълбата на Йерархията. Нейното осъзнаване и приближаването до Нея ще бъде и утвърждаване на безсмъртието на духа, достигнато в живота на Земята и в световете.
92. (20 април). Въвлечен в потока на Майя, човек забравя за действителността. В своите глъбини духът знае, че всяко поредно въплъщение е поток, който той трябва да пресече, за да излезе отново на брега на Надземния свят. Добре е когато това разбиране започне да се утвърждава в земното съзнание. Това разбиране може да се възпитава съзнателно в живота през всеки ден. И гледайки на всичко, ставащо наоколо, да се твърди ежечасно, че „дори и това ще премине“. Иначе няма да стане откъсването от земното. Не откъсналите се от Земята, продължават и в Надземния свят да затъват в илюзиите на Майя, завършвайки с илюзиите на Девачан, който също не представлява действителност. Наличието на киното показва как си пада човек дори по изкуствено създаваните илюзии. И знае, и разбира, но въпреки това отива и плаче, и преживява, гледайки ставащото на екрана, което в действителност го няма. Йогът живее в света на действителността, отхвърляйки илюзиите на Майя във всичките им форми. От тук и другото отношение към живота. От тук и усещането на безпределността и докосването до Висшите светове. На Земята трябва да се живее земният живот, но никъде не е казано, че илюзиите трябва да се приемат за действителност. Колкото и хубава да е кинокартината или пиесата в театъра, все пак гледащият не забравя, че това е само театър. Така и в живота трябва да се помни, че животът е също сцена, върху която индивидуалността, сутратма, е актьор. Трябва винаги да се помни това, дори и в най-напрегнатите и сурови условия, тъй като всичко свършва, всеки кадър от живота в плът. С това, именно, съзнание трябва да се върви през живота, не забравяйки за Надземния живот, за който се подготвя човек на Земята, в плътните условия, разграничавайки действително съществуващото от изглеждащото такова на Земята.