167. (10 август). И тъй, решаващо условие за приближаване към Светлината представляват собствените натрупвания, донесени от дерзаещият към Светлината от миналото. Разбира се, носителят на Светлина може да запали почти всеки приближил се, но това ще бъде временно явление. Изисква се голямо чувство за разпознаване, за да се различат сред приближаващите самоходците от тези, които ще се наложи да се влачат след себе си, изразходвайки безцелно и прекомерно своите сили за тях. Затова Приемаме само почукалите. Именно дошлите случайно лягат като тежък товар върху плещите на този, който ги е поканил. Опитът в това отношение, макар и горчив, но е много полезен. С това се обяснява и малкия брой ученици при Великите Учители. Когато минувачът се допре до носителя на Светлина и се запали незаконно от чуждия огън, на него му се струва, че този огън е негов собствен. Не трябва да се вини неопитния пътник, че приема чуждите огньове за свои, защото на него му е топло, и светло, и радостно от тях. Но всичко това е до първите изпитания. Когато празникът от срещата свърши, и настъпи делник, и трябва да се върви със собствените огньове, които ги няма, настъпва реакция. Имаше всичко, а сега нищо не остана; угаснаха надеждите и стана тъмно, няма го наблизо Носителят на Светлина. Трябва да върви сам, а няма с какво да върви, тъй като собствения Агни не е се разпалил, а натрупан от по-рано няма. От тук и големия брой ненамерили, разочаровани и отдалечили се. Най-трудното изпитание за тези хора е самотата. Духовете без натрупвания не я издържат. Те са като пеперуди, мушици, летящи към Светлината и обгарящи своите крила, докосвайки се до нея. Но ако има натрупвания от миналото, нищо не може да спре възхода на духа и ако се е състояла среща с носител на Светлина, от допира със Светлината ярко и мощно пламват собствените огньове, за да не угаснат никога повече. Пралайите на съзнанието са неизбежни, но това не е отстъпление, а само събиране на сили вътре и кондензация на огньовете за нов мощен подем. Така и разделяме доближилите се на самоходци и на не можещи да вървят със собствените си крака. За първите са Нашите постоянни грижи и внимание, а за вторите — временно светлина, според изискванията на целесъобразността и момента. Нужни са и вторите, но сред тях няма утвърдили се в Светлината: добри са докато горят. Угасвайки, често започват да противодействат и преминават в редиците на противниците на Светлината. Те са, които отначало са викали „Осанна“, а после — „Разпни го“.