Ако Джеръми Марш останеше доволен от посещението си, можеше да ги разбере. Но ако си тръгнеше огорчен, всичко пропадаше. След чутото, кметът не можеше да прецени с какви впечатления щеше да си тръгне той.
— Кметът изглежда разтревожен, не мислиш ли? — попита Родни.
Рейчъл погледна към скрилия се в ъгъла Джъркин, щастлива, че Родни бе останал до нея почти през цялата вечер. Не че не бе забелязала как поглежда към вратата и оглежда тълпата, търсейки Лекси, но това не помрачи настроението й, защото се виждаше, че му е приятно в нейната компания.
— Има нещо такова. Но той винаги се тревожи за нещо.
— Не — поклати глава Родни, — не е същото. Този път е нещо сериозно.
— Искаш ли да поговориш с него?
Заместник-шерифът се замисли. И той като кмета — и всички останали — бе чул за разправията в библиотеката, но за разлика от другите мислеше, че знае какво е станало и защо. Сглобил отделните парченца на пъзела, той вече имаше своя теория, особено след като видя потъналия в нерадостни мисли Джъркин. Веднага разбра, че тревогите му са свързани с начина, по който нюйоркчанинът щеше да представи на света тяхната малка мистерия.
Колкото до караницата, Родни се бе опитал да предупреди Лекси. Разривът беше неизбежен, но кой да го чуе? Тя беше най-твърдоглавата жена, която познаваше. Но беше и избухлива, и Джеръми бе имал възможност да опита жилото й. Родни се ядосваше, че тя за втори път постъпва така глупаво, но беше доволен, че нещата са приключили.
— Не — отвърна. — Няма какво да му кажа. Сега всичко е в неговите ръце.
Рейчъл сви вежди.
— Какво е в неговите ръце?
— Нищо — усмихна се Родни. — Не е важно.
Рейчъл се вгледа в него, но след малко сви рамене. Песента свърши и започна нова. Все повече хора отиваха към дансинга. Тя започна да тактува с крак.
Зает с мислите си, Родни като че ли не забелязваше танцуващите двойки. Трябваше да поговори с Лекси. Беше минал покрай дома й и бе видял светлината вътре и колата пред къщата. По-рано дежурният му бе докладвал, че гражданчето и неговият приличен на чучело приятел разполагат камери по брега на реката. Значи краят на историята предстоеше.
По-късно Родни отново щеше да мине покрай дома й, да види дали прозорците й още светят и да се отбие за малко, както бе направил вечерта след заминаването на господин Ренесанс. Нещо му подсказваше, че тя няма да се изненада от появата му. Дори му се струваше, че го чака и ще отвори вратата, преди да е почукал. После щеше да си направи безкофеиново кафе, да го настани на дивана и да се обвинява с часове за глупавото си увлечение.
Той кимна. Познаваше я по-добре от себе си.
Въпреки това не се чувстваше готов да предприеме конкретни действия. Първо, Лекси имаше нужда от време да си изясни нещата. Второ, време беше да си признае, че му беше дотегнало да играе ролята на големия брат. Не беше сигурен, че е в настроение да я слуша. В момента се чувстваше отлично и не му се искаше да си тръгва толкова рано.
А и групата беше доста добра. Много по-добра от онази, която им бе свирила миналата година. Той хвърли поглед към поклащащата се в ритъма на музиката Рейчъл, доволен, че е предпочела неговата компания пред всяка друга, както и онази вечер на празненството в чест на Джеръми. Винаги му беше приятно с нея и странно, напоследък всеки път, когато я виждаше, му се струваше по-хубава отпреди. Явно беше игра на въображението, но тази вечер му се струваше изумително красива.
Рейчъл срещна погледа му и се усмихна смутено.
— Извинявай — каза, — но тази песен ми е от любимите.
Родни се покашля и попита:
— Искаш ли да танцуваме?
Очите й грейнаха.
— Наистина ли ме питаш?
— Аз не съм кой знае какъв танцьор, но…
— С удоволствие — прекъсна го тя, хвана ръката му и го поведе към дансинга.
Докато я следваше, Родни реши засега да остави въпроса за Лекси. Щеше да му мисли по-късно.
Дорис седеше на люлеещия се стол в хола и гледаше разсеяно през прозореца. Искаше й се Лекси да се отбие тази вечер. Интуицията я караше да се съмнява, но се надяваше този път да греши. Знаеше, че внучката й страда — беше по-скоро предчувствие, отколкото заключение — и знаеше, че е свързано със заминаването на Джеръми.