— Мога ли да ви помогна?
Акцентът му беше класически за Юга и по зъбите му имаше кафяви петна. На малка табелка на гърдите му беше изписано името „Тъли“.
Джеръми попита за гробището, но вместо да отговори, възрастният мъж се взря внимателно в него.
— Кой е починал? — попита накрая.
— Моля? — примигна Джеръми.
— Нали си тръгнал на погребение? — попита съдържателят.
— Ах. Не. Просто искам да разгледам гробището ви.
Мъжът кимна.
— Но имаш вид на човек, тръгнал на погребение.
Джеръми огледа дрехите си: черно сако върху черно поло, черни дънки и черни обувки. Човекът имаше основание.
— Не, просто обичам да нося черно. Все пак за посоката…
Съдържателят бутна назад шапката си и бавно заговори:
— Аз не обичам да ходя по погребения. Те ми напомнят, че трябва да се отбивам по-често в църквата да изчистя греховете си. Преди да е станало късно, нали чаткаш?
Джеръми не знаеше какво да отговори. Не беше от въпросите, с които се сблъскваше често, особено в отговор на въпрос за посоката на някакво място.
— Не мисля — изрече накрая.
Човекът извади парцал от джоба и започна да чисти маслото от ръцете си.
— Разбирам, че не си тукашен. Имаш смешен акцент.
— От Ню Йорк съм — отвърна Джеръми.
— Чувал съм го, но не съм ходил там — каза мъжът и огледа тауруса. — Тая кола твоя ли е?
— Не, взех я под наем.
Другият кимна и замълча за момент.
— Та за гробището — върна се на темата журналистът. — Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?
— Предполагам, че ще мога. Кое от тях ти трябва?
— Нарича се Седар Крийк.
Човекът го изгледа любопитно.
— За к’во ти е да ходиш там? Там няма к’во да се види. В другия край на града има по-хубави гробища.
— Но аз се интересувам от това.
Мъжът изглежда не го чу.
— Да нямаш там заровен роднина?
— Не.
— Или си от онези богаташи от Севера? Може да искаш да строиш ня’къв хотел или мол на онази земя там?
Джеръми поклати глава.
— Не. Всъщност съм журналист.
— Жена ми обича моловете. И хотелите също. Може да е добра идея.
— Ах — изпъшка Джеръми, питайки се докога ще продължи всичко това. — Ще ми се да помогна, но нямам нищо общо със строителния бизнес.
— Искаш ли малко бензин? — попита мъжът и се придвижи към задната част на автомобила.
— Не, благодаря.
Но онзи вече отвърташе капачката.
— Супер или обикновен?
Джеръми се размърда на седалката. Явно беше, че човекът няма да го остави на мира, ако не купи бензин.
— Обикновен, предполагам.
Мъжът наля бензин, свали шапката си и прокара ръка по косата си.
— Ако имаш няк’ви проблеми с колата, не се колебай да ме потърсиш — каза, връщайки се към прозореца. — Имам опит и с двата вида автомобили и ги поправям на прилична цена.
— Двата вида ли?
— Нашите и чуждестранните — поясни мъжът. — Ти за к’во помисли, че ти говоря?
Без да изчака отговор, поклати глава, сякаш събеседникът му беше някакъв тъпак и не си заслужаваше да говори с него.
— Между другото, казвам се Тъли. А ти?
— Джеръми Марш.
— И си урологист?
— Журналист.
— В града няма нито един урологист. Но в Грийнвил има няколко.
— Аха — отвърна Джеръми, без да си прави труда да го поправя. — И все пак, за посоката на „Седар Крийк“…
Тъли се почеса по носа, огледа пътя напред, после върна поглед на Джеръми.
— Сега няма да видиш нищо там. Призраците няма да се появят преди полунощ, ако си дошъл за това.
— Моля?
— Призраците, викам. Щом нямаш заровен роднина там, значи си дошъл за призраците, прав ли съм?
— Ти чувал ли си за тях?
— Разбира се. И съм ги виждал със собствените си очи. Но ако искаш билет, трябва да отидеш до общината.
— Трябва ли ми билет?
— Ами не може да влезеш в нечий дом просто така, нали?
На Джеръми му трябваше малко време, за да проследи мисълта на човека пред себе си.
— Ах, да — сети се той. — Историческата част и обиколка на призрачното гробище, нали?
Тъли го изгледа, сякаш беше най-задръстеният тип, стъпвал някога на тази земя.