Бутна желязната порта и ръждясалите панти изстенаха мъчително. Тръгна по пътеката и се загледа в надгробните плочи от двете си страни. В началото се озадачи от липсата на надписи по тях, но после осъзна, че са били изтрити от вятъра, дъжда и времето. Малкото, които можа да разчете, датираха от края на осемнайсети век. Нататък по алеята една гробница беше пропаднала и беше разрушена. Покривът и стените бяха паднали. Зад нея още един паднал паметник препречи пътя му. Следваха още разбити и счупени надгробни плочи. Джеръми не намери доказателства за вандализъм, всичко беше плод на естествена, макар и сериозна разруха. Забеляза също, че през последните трийсет години никой не бе погребван тук и това обясняваше защо гробището изглежда запустяло.
Той спря под сянката на магнолията и си представи как би изглеждало това място в мъглива нощ. Несъмнено призрачно и провокиращо човешкото въображение. Но ако тук наистина имаше някакви светлини, откъде можеха да идват? Първото му предположение беше, че „призраците“ са просто светлинни отражения, пречупени през призмите на превърналата се в миниатюрни капчици мъгла, но наоколо нямаше улични лампи и гробището не беше осветено. По Рикърс Хил също не се виждаха признаци на живот като евентуална причина за този феномен. Джеръми реши, че може да идват от фаровете на преминаващи по пътя коли, но наблизо нямаше голям път, а и ако беше така, хората тук сигурно щяха отдавна да са забелязали.
Той реши, че към току-що купената от местния магазин карта на града трябва да си намери и подробна топографска карта на местността. Надяваше се да открие такава в местната библиотека. При всички случаи трябваше да я посети, за да разучи историята на града и на самото гробище. Трябваше да разбере кога светлините са били забелязани за пръв път, това можеше да му помогне да разбере причината. Беше ясно, че ще му се наложи да прекара в това призрачно място няколко нощи, за да „хване“ светлините, ако времето и мъглата не му попречеха.
Продължи пътя си между гробовете и направи няколко снимки, не за публикацията, а като сравнителен материал, в случай че намереше в библиотеката по-стари снимки. Искаше да види как се е променила местността през годините и може би щеше да разбере кога и защо хората са изоставили гробището. Направи една снимка и на голямата магнолия. Не беше виждал толкова голямо дърво от този вид. Черната кора на ствола му беше силно нагъната и прорязана и загледан в ниските му дебели клони, той си помисли, че ако имаше такова дърво в детството му, той и братята му щяха да играят в сянката му с часове. Но тук нямаше деца, а само мъртъвци.
Докато преглеждаше заснетите пози на цифровия апарат, регистрира някакво движение.
Вдигна поглед и видя една жена да върви към него. Беше с дънки, боти и тънък светлосин пуловер, същия цвят като платнената торба през рамото й. Кестенявата й коса стигаше до раменете. Кожата й беше матова и я освобождаваше от нуждата да използва грим, но това, което привлече погледа му, бяха очите: от разстояние те светеха с необикновен виолетов цвят. Колата й беше паркирана точно зад неговата.
За миг си помисли, че се е запътила към него и ще го помоли да напусне. Може гробището да беше прокълнато и забранено за посещение. Но по-вероятно срещата им беше чисто съвпадение.
Тя продължи да върви към него.
Джеръми я огледа от глава до пети и си призна, че съвпадението бе доста приятно. Изчака я да се приближи още, прибра фотоапарата в калъфа и й се усмихна.
— Добър ден — каза приветливо.
Тя намали леко крачка и го погледна, сякаш досега не го бе забелязала. На лицето й се появи отнесена усмивка. Той очакваше тя да спре и да каже нещо, но жената продължи по пътя си и докато минаваше покрай него, му се стори, че чува тих смях.
Вдигнал вежди от възхищение, той я проследи с поглед. Жената не се обърна нито веднъж. Преди да помисли, Джеръми я последва.
— Хей? — извика високо.
Вместо да спре, тя се обърна и тръгна назад, наклонила леко главата си настрани. Той отново видя на устните й да изгрява онази странна отнесена усмивка.