— Не бива да ме зяпаш така — извика тя към него. — Жените обичат загадъчните мъже.
Обърна се напред, оправи дръжката на платнената торба на рамото си и продължи напред. И на Джеръми отново му се стори, че чува лек смях.
Той остана с отворена уста. Не знаеше какво да отговори на това.
Явно не я бе впечатлил. И какво от това? Можеше поне да отговори на поздрава му. Повечето хора биха го направили. Дали не беше южняшки маниер? Или не искаше да я прекъсват, докато… докато…
Докато какво?
Ето какъв е проблемът на журналиста, въздъхна Джеръми. Професията го правеше прекалено любопитен. В края на краищата, изобщо не му влизаше в работата какво правеше тя тук. Това беше гробище, напомни си той. Дошла е да посети починал близък. Хората често посещават гробищата, нали?
Той сви вежди. Разликата беше, че в другите гробища някой поне косеше тревата, а това тук изглеждаше като Сан Франциско след земетресението през 1906. Можеше да тръгне след нея и да види къде отива, но през живота си бе говорил с достатъчно жени, за да знае, че проследяването е далеч по-зловещо и неприятно от зяпането. А тя не беше харесала да я зяпа.
С едно елегантно полюшване на синята си торба жената изчезна зад близкия дъб и той се помъчи да не поглежда повече натам. Трябваше да мине известно време, докато се отърси от образа й и си каже, че в момента хубавите момичета не са му приоритет. Имаше да върши работа и да мисли за бъдещето си, което се решаваше сега на хиляди километри оттук. Пари, слава, телевизия и така нататък. Така… какво следваше? Вече бе разгледал гробището, нямаше да е зле да огледа и около него, за да усети духа на това място.
Върна се при колата и скочи в нея, доволен, че успя да се удържи да не погледне назад, макар че много му се искаше да разбере, дали тя гледа след него. Двамата можеха да поиграят малко на вечната игра? При положение, че тя се интересуваше от него, но той дълбоко се съмняваше в това.
Един бърз поглед от шофьорското място му доказа, че е прав.
Запали и бавно набра скорост. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-лесно беше да прехвърли мислите си от жената в гробището към предстоящата задача. Искаше да провери дали има други пътища — посипани с чакъл или за разнообразие асфалтирани — които пресичаха този. Потърси някакви ветрени мелници или постройки с ламаринени покриви, но напразно. Не откри дори и по-прости неща като ферми.
Скоро се отказа, обърна колата и пое по обратния път в търсене на подход към върха на Рикърс Хил, но не откри такъв и се облегна ядосано назад. Когато наближи отново гробището, се запита кой притежава земите наоколо и дали Рикърс Хил е частна земя или общинска. Можеше да намери отговор в данъчната служба. Веднага забеляза, че колата на жената не е там и това изненадващо и за него самия го разочарова, но чувството отмина бързо, както бе дошло.
Той погледна часовника си: беше малко след два, обедната врява в „Хърбс“ сигурно вече беше към края си. Може би щеше да намери пролука и да говори с Дорис. Тя щеше да вдигне мъглата около някои въпроси, свързани със светлините.
Той се усмихна леко и се запита дали жената от гробището щеше да се засмее на това.
3.
Когато пристигна в „Хърбс“, на верандата бяха заети само няколко маси. Джеръми тръгна по стълбата за входната врата и разговорите изведнъж замряха. Всички очи се насочиха към него, само дъвченето продължи и на него му се стори, че впитите в него очи са на преживящи в полето крави. Той кимна и махна с ръка, както бе видял да правят възрастните хора пред къщите си по време на разходката му из града.
Изкачи стълбата, свали слънчевите очила и бутна двукрилата врата. Малките квадратни маси бяха разположени в две големи зали, разделени от широко стълбище. Боядисаните в прасковен цвят стени бяха рамкирани с бяло и това придаваше на атмосферата домашен, леко провинциален уют. Той се огледа и забеляза вратата към кухнята в дъното на по-голямата зала.
Докато лавираше между масите, кравешките погледи на клиентите отново се насочиха към него и разговорите утихнаха. Той започна да кима енергично и да маха с ръка. Като по някакъв знак очите се отместиха и отново се разнесоха гласове. „Махането и кимането действат като вълшебна пръчица“ — каза си той.
Пред вратата на кухнята Джеръми спря и се заигра с очилата си с надеждата Дорис да е някъде наблизо и той някак си да я познае. Вратата се отвори и в залата се появи сервитьорка, по негова преценка на двайсет и няколко, висока и слаба като тръстика, с открито засмяно лице.