— Сядай някъде, човече — изчурулика тя. — След минутка съм при теб.
Той се намести удобно на една маса до прозореца и зачака. Значката на ревера й му каза, че името й е Рейчъл. Виждаше тези значки из целия град. Всички работници ли носеха такива? Дали не беше неписано правило хората да ги носят? Като кимането и махането с ръка?
— Да ти донеса ли нещо за пиене, скъпи?
— Може би капучино? — предложи наслуки той.
— Не, съжалявам. Но имаме кафе.
Джеръми се усмихна.
— Тогава едно кафе.
— Имаш го. Ако си гладен, менюто е на масата.
— Всъщност се питах дали Дорис Маклилън е някъде наблизо.
— Тя е отзад — отвърна момичето и лицето й светна. — Искаш ли да я извикам?
— Ако нямаш нищо против.
Тя се усмихна мило.
— Няма проблем, скъпи.
Той я проследи с поглед, докато стигна до летящата врата и изчезна навътре. След секунда една жена, сигурно Дорис, излезе и тръгна към него. Жената беше пълна противоположност на Рейчъл: около седемдесетте, ниска и набита, с някога руса, но сега оредяла бяла коса и бяла престилка, но без значка с името върху блузата си на цветя. Тя спря до масата, сложи ръце на кръста си и се усмихна.
— До-бре — каза, разделяйки думата на срички. — Ти трябва да си Джеръми Марш.
Той примигна.
— Познаваш ли ме?
— Разбира се. Миналия петък те гледахме в „Най-гледаното време“. Щом си тук, явно си получил писмото ми.
— Да, благодаря за него.
— И си дошъл да напишеш статия за нашите духове, нали?
Той вдигна ръце.
— Така изглежда.
— Много добре. — Акцентът й беше силен и тя произнесе последната дума като „д’ре“. — Защо не ме предупреди, че ще идваш?
— Обичам да поднасям изненади на хората. Понякога помага да получа по-точна информация.
— Д’ре — каза отново тя. Изненадата й явно бе преминала, тя издърпа стол и седна срещу него. — Имаш ли нещо против да седна? Предполагам, че си дошъл да говориш с мен.
— Но не искам да ти навличам неприятности пред шефа, ако трябва да работиш.
Тя погледна през рамо и извика:
— Хей, Рейчъл, смяташ ли, че шефът ще има нещо против, ако поседна за малко? Този човек иска да поговори с мен.
Рейчъл показа глава иззад вратата.
— Не мисля — отвърна. — Шефът няма нищо против разговорите. Особено ако са с такива красиви мъже.
Дорис се обърна към него.
— Видя ли? — усмихна му се дружелюбно. — Няма проблем.
Джеръми също й се усмихна.
— Явно мястото е добро за работа.
— Така е.
— Да разбирам ли, че шефът си ти?
— Виноват — отвърна Дорис и очите й светнаха доволно.
— Откога си в бизнеса?
— Почти трийсет години. Тук предлагаме закуска и обяд. Сервираме здравословна храна много преди това да стане модерно и правим най-добрия омлет от тази страна на Райли. — Тя се наведе напред. — Гладен ли си? Трябва да опиташ един от нашите сандвичи. Всичко е съвсем прясно. Дори и хляба си месим сами. Всеки ден. Като те гледам, сигурна съм, че няма да ми откажеш, и мисля… — Тя се поколеба за момент. — Да ти направя един сандвич с пилешки пастет. Бас държа, че ще си оближеш пръстите и ще питаш за още. В него има пшенични кълнове, домат и краставица, а пастетът е по моя рецепта.
— Благодаря, но не съм гладен.
Рейчъл донесе две кафета. Дорис изчака да го поднесе, после се наведе към него.
— Искам да те предупредя — ако ще ти разказвам нещо, ще го направя пред чиния с хубаво ядене. И няма да бързам.
Джеръми се предаде:
— Този сандвич с пилешки пастет възбуди апетита ми.
Дорис се усмихна.
— Рейчъл, ще ни донесеш ли два сандвича с пилешки пастет?
— Веднага — отвърна момичето и хвърли преценяващ поглед на Джеръми. — Между другото, как се казва приятелят ти? Не съм го виждала досега.
— Това е Джеръми Марш — отвърна Дорис. — Той е известен журналист и е дошъл да пише за нашия град.
— Наистина ли — погледна го любопитно тя.
— Да — кимна той.
— Боже мой! — плесна с ръце Рейчъл. — За момент си помислих, че идвате от погребение.
Джеръми примигна и тя се отдалечи.
Дорис се засмя на недоумението му.