Рейчъл пристигна със сандвичите и остави двете чинии на масата.
— Опитай — подкани го Дорис. — Между другото, трябва да ядеш повече. Виж се, само кожа и кости си.
Джеръми взе сандвича и отхапа. Вдигна вежди от изненада и жената се усмихна.
— По-вкусно от всичко, което си ял в Ню Йорк, нали?
— Без съмнение. Поздравления за готвача.
Тя го погледна с едва прикрито кокетство.
— Какъв ласкател сте, господин Марш — каза и Джеръми си помисли, че на младини сигурно е разбила не едно и две сърца.
Дорис продължи с историята си, сякаш изобщо не е спирала:
— По онова време имало много расисти. И още има, но сега са малцинство. Ти си от Севера и сигурно си мислиш, че преувеличавам, но не е така.
— Вярвам ти.
— Не, не ми вярваш. Никой от Севера не вярва, но сега не говорим за това. Продължаваме с историята. Хети Дабилът се ядосала на хората в общината и легендата разказва, че когато й отказали среща с кмета, тя проклела белите управници. Заявила, че ако осквернят гробовете на техните предци, тези на нашите също ще бъдат осквернени. Техните мъртви щели да обърнат земята в търсене на мястото, където били погребани първоначално, да разровят гробището „Седар Крийк“ и нямало да го оставят, докато не го изравнят със земята. Естествено, тогава никой не й обърнал внимание.
Дорис отхапа от сандвича, преглътна и продължи:
— Накратко, негрите пренесли едно по едно телата на своите хора в други гробища, железницата била построена и после, както предричала Хети, в „Седар Крийк“ започнали да стават лоши неща. В началото били дреболии. Няколко счупени надгробни плочи, такива неща, навеждащи на мисълта за вандали. В общината решили, че е работа на хората на Хети, и поставили охрана, но това продължавало. И с годините ставало все по-зле. Нали ходи дотам?
Джеръми кимна.
— Видял си какво става. Цялото гробище сякаш потъва, нали? Точно както предрекла Хети. Няколко години по-късно се появили и светлините. Хората вярват, че това са духовете на робите, които обикалят из гробището.
— Значи гробището не се използва вече?
— Не. В края на седемдесетте години на миналия век е изоставено напълно, но много преди това хората настоявали да бъдат погребани в други гробища около града заради случващото се там. Сега „Седар Крийк“ е собственост на общината, но тя не се грижи за него. От двайсет години е така.
— Някой проверявал ли е защо гробището потъва?
— Не съм много сигурна, но мисля, че някой се бе заел с това. Предците на много влиятелни хора почиват в това гробище и никой не иска да намери гробницата на дядо си или прадядо си разбита. Убедена съм, че търсят обяснение и дочух, че някакви хора от Райли идвали да разберат какво става там.
— Говориш за онези студенти от „Дюк“ ли?
— О, не, не за тях, сладурче. Те бяха просто деца и дойдоха миналата година. Не, говоря ти за миналото. Някъде по времето на първите разрушения.
— Но не знаеш какво са научили?
— Съжалявам, наистина не знам. — Тя замълча за момент и в очите й блесна игриво пламъче. — Но мисля, че се досещам.
Джеръми вдигна вежди.
— И какво е било?
— Вода — отвърна простичко тя.
— Вода ли?
— Забрави ли, че съм гадателка и знам къде има вода? И, та казвам направо, че земята там потъва, защото отдолу има вода. Знам го със сигурност.
— Аха — отвърна Джеръми.
Дорис се засмя.
— Толкова си сладък! Знаеш ли, че лицето ти става страшно сериозно, когато чуеш нещо, на което не искаш да повярваш?
— Не, никой не ми го е казвал досега.
— Е, да го знаеш от мен. Това е толкова симпатично. За мама щеше да е истинско удоволствие да ти прочете мислите. Толкова си предсказуем!
— И какво си мисля според теб?
Дорис се поколеба.
— Казах ти, че моята дарба не е като тази на мама. Тя щеше да те прочете като книга. А и не искам да те плаша.